понеделник, 29 ноември 2010 г.

Трансцендентален персонализъм - глава 2

Трансцендентален персонализъм

Глава Втора


Върховната Личност
За едно човешко същество е възможно - със смайва­ща яснота - да надзърне отвъд матрицата на ограни­чения от времето опит. Нямам предвид видение на ду­ховния свят, от което животът в потрес да спре. Имам предвид прозрение в нещо просто като изречение, изказано от приятел. Такова прозрение е съвсем лесно достъпно за желаещите да извършат малкото чудо да проумеят как възприемаме нещата. Философите нари­чат това аперцепция.
Логическият механизъм на ума (ану-мана) подрежда събитията в последователност от преди и след. Логи­чески не можем да кажем сега за събитие, което се е случило преди миг, нито за събитие, което ще се случи след миг. Да се знае извън времето за събития, проти­чащи във времето, е нелогично. И все пак, смисълът, в който възприемаме събитията, е извън времето на тяхната продължителност. Този факт е толкова оче­виден, че обикновено го пропускаме.
Когато в съзнанието си "уловим" мелодия или изказа­но изречение, не отделяме нотите или думите, които чуваме в този миг, от чутите в предишния и от онези, които ще чуем в следващия. Винаяи ту граханена вина - вадасая ва шабдо грихита, се казва в Упанишадите: "нотите, изсвирени на вина (подобен на ситар индийс­ки музикален инструмент), се улавят в едно цяло." Ме­лодията - вибриращата, изящна форма, възникваща някъде вътре в нас - разкрива себе си като красота из­вън изсвирените тонове и същевременно включва всич­ки ноти, които музикантът свири. В друг стих от Упа­нишадите се говори за "това, което не се разкрива от речта, но разкрива речта" (яд вачан абхюдитам йена ваг абхюдяте). Когато някой ни казва изречение, той влага даден "смисъл" и иска да го разберем. Но да уловим този смисъл, не означава усилието да улавяме смисъла на отделните думи, изстреляни от устата му. Не е като да ловим топки за тенис с написани по тях думи и после мислено да свързваме отделните значения. Схващаме целия смисъл наведнъж, а не в логиката на времето. Този смисъл е озарен от знание, възникващо отвътре. Но защо знанието възниква и придава смисъл на обърканата реч (често дори преди човекът да е свър­шил да говори), не може да се разбере от това, което той казва. Това знание включва всички негови думи на­веднъж и все пак е отделно от тях.
Някои съвременни философи смятат, че познанието за красотата и смисъла на преживяването (илюстри­рани тук от примера с "улавянето" на мелодия или идея от протичащи покрай нас събития) е "истинският свят, в който самото съзнание е същинското битие" или "независимият от всичко останало абсолют". Те казват, че за съжаление върху този истински свят ние хвърляме "мрежа от време" или механистична логика. Тя ни ослепява и ни прави неспособни да виждаме как пред нас се разкриват мелодии и значения извън време­то.
Светлината на абсолютното знание
Махаджаните са ведически авторитети, напълно запознати с абсолютното, независимо от мимолетните впечатления на материята знание. Те са дванайсет; Брахма е Махаджаната, който помага на Върховната Личност в Неговото забавление да създава Вселената. В Шримад-Бхагаватам той казва, че Богът е авикриям сатям неизменната истина като противоположност ма преходните "факти" от материалното съществува­ме. Неизменната истина е скрита в сърцето на всеки отвъд светските думи и аргументи и не може да бъде формулирана от ума. Върховната Личност е артхенд - рчябхасам - вътрешната светлина, осветяваща обек­тите на възприятието, които се появяват и изчезват във времето.
Махаджана Рудра, унищожителят на Вселената, обяснява, че за да разберем нещо, се нуждаем от парам джйоти, "върховната светлина". Тази вечна светлина се излъчва от ека адя пуруша, "изначалната личност" (Пуруша), който, също като слънцето, стои зад облак, направен от Самия Него. Това е облакът на майа, вечно променящата се материална енергия, покриваща ясното небе на нашето съзнание. Сияйният Пуруша осветява този облак и придава смисъл на усещанията, които преживяваме под влиянието на майа - звуци, чувства, форми, вкусове и миризми. Без Неговата вечна свет­лина в развихрения мимолетен облак на материалната енергия не би могло да има никакво преживяване или опит. Но този Пуруша остава скрит за всички, освен за онези, чиито сърца са амала, неопетнени. Той е кевала, напълно чист. Рудра ни осведомява, че тази изначална личност се нарича Кришна.
Друг Махаджана, Капиладева, казва, че Господ Кришна е Бхагаван. Думата бхагаван означава неизчерпаемият източник на шест съвършенства: богатство, сила, слава, красота, знание и отречение. Като Пуруша, Бха­гаван Шри Кришна живее в нашите сърца. Същевремен­но Той е извън нас в Своята форма на времето (кала-рупена йо бахи).
Така Кришна е вътрешната ни способност да знаем; Той е и Времето, което задвижва функциите на ума, емоциите, сетивата и сетивните обекти. Понеже силата на знанието осветява задвижваните от времето фактори, когато съвършенства като гяна (знание) и шри (красота) ни се явяват в преминаващи думи и му­зикални тонове, ние ги разпознаваме. Тези съвършенст­ва придават форма, дълбочина, посока, смисъл, сила и примамливост на нашия опит. Без тях всичко би било пусто.
Нека се спрем на съвършенството бала (могъщест­во). Когато гледам планина, виждам данни - огромна маса скали - регистрирани от очите. Това е бахя-пра-тякша, външно възприятие. Тези данни аз осъзнавам чрез светлината на знанието, грееща от скритата съ­щина на сърцето. Тази светлина разкрива и емоционал­но настроение - възхищение - което умът асоциира с физическата форма на планината. Това е антара-пра-тякша, вътрешното възприятие на едно психологичес­ко състояние. Сетивните, мисловните и емоционални­те функции съпровождат - но не обясняват - възприе­мането на величие и могъщество, докато гледам плани­ната. Да, очите регистрират скална маса, а умът реа­гира на тези данни с възхищение и почуда, но между тези две функции има някаква мистерия. Откъде въз­никва способността ми да разпознавам величие и могъ­щество?
Отговорът е, че тази способност възниква от само­то съзнание, точно както красотата възниква от съз­нанието, когато слушаме музика, а знанието възниква от съзнанието, когато чуем изречение. В своя коментар към Шримад-Бхагаватам 1.19.23 Шрила Прабхупа­да обяснява, че отделният индивид споделя в по-малка степен шестте трансцендентални съвършенства на Бхагаван. Те обаче са затъмнени под покритието на материалната енергия точно както слънцето е за­тъмнено под покритието на облака. Както светлина­та е средството, свързващо нашето зрение със слънце­то, така и съзнанието е средството, свързващо душа­та с Бога. Това е вярно, независимо дали душата е обър­ната към Бога, или не е. Всичко, което знаем в живота, е върху повърхнината, разделяща индивидуалното съз­нание от върховното съзнание. Ограничената от вре­мето матрица - механизмът на умствения, емоцио­налния, сетивния и физическия опит - също е продукт на тази разделяща повърхнина, както и облакът в небе­то е продукт на слънчевата светлина, взаимодейства­ща със зрението ни. Но този продукт е нежелан като атмосферните смущения, които ни пречат да чуваме радиопредаване. Да зърнеш вечното съвършенство на знанието и красотата чрез мимолетни думи и музикал­ни тонове, е като да зърнеш слънцето през преминаващ облак или сред смущаващо бучене да хващаш откъслеци от радиопредаване.
Облачното покритие е резултат от нашето неве­жество за присъствието на Бога пред нас. Както слън­цето е много по-огромно от облака, така и Бог е много по-велик от онова, което нашите сетива и ум ни подс­казват за Него. Невежеството ни за Неговото присъс­твие пред нас е резултатът от нищожната ни перс­пектива. Ние сме толкова мънички, че и един неголям облак може по същия начин да скрие гигантското слън­це от погледа ни.
Няма съзнание без "съ-съзнание" - това, което индивидуалната душа споделя с Бога в Сърцето. Когато сме в невежество за това "съ-съзнание", движените от времето умствени функции ни повличат и ни се струва, че това, което "знаем", идва от ума. Когато сме в неве­жество, движените от времето сетивни функции ни повличат и ни се струва, че това, което "знаем", идва от сетивата. Но знанието не идва от ума и сетивата, както и светлината не идва от облака, покрил слънце­то. За личността в чисто съзнание - чието знание не е възпрепятствано от облака на майа - това, което знае, идва от Бога: Неговото вечно богатство, сила, слава, красота, знание и отречение.
Всичко е лично
Ето защо в химна Пуруша-сукта от Риг веда се казва: пуруша еведам сарвам: "Върховната Личност е всичко". Понастоящем обаче ние не Го виждаме като лич­ност. Причината отново е, че сегашната ни перспек­тива е нищожна. Представете си перспективата на една малка буболечка. Аз безспорно съм личност, но ко­гато буболечката пълзи по ръката ми, тя ме възприе­ма като някаква безлична маса "нещо". По същия начин човешките същества възприемат творението (външ­ната форма на Върховната Личност) като безлично. И все пак между буболечката и човешкото същество има една съществена разлика. Човешкото същество може да пита какво в действителност има зад света, който възприема. Същият ведически химн дава отговор: ета-ванася махимато джяямш ча пуруша, "всичко това (творението) известява Неговото величие, но по-велика от това е Личността." Така великото творение е поро­дено от най-великата личност само за да привлече чо­вешкия разум, нашия изследователски инструмент, към тази личност.
Интелектуалците атеисти обаче не могат да при­емат това. Според тяхното гледище нашият изследо­вателски инструмент е склонен да показва пагубна слабост към свръхестественото. Неоспоримите фак­ти на сетивното възприятие са най-доброто лекарст­во против тази слабост. Нашите сетива не ни показ­ват нищо по-висше от природата. Така природата е единственият действителен обект на човешкото изс­ледване. Дългът на сериозния търсач на истината е неотклонно да свързва разума със сетивното възприя­тие. Само тогава умът няма да се носи из грешките на размишленията за неща отвъд природата - за свръхес­тественото.
Въпреки атеистите природата естествено вдъхновява разума да размишлява относно свръхприродата. Космолозите се възхищават от астрофизически структури с удивителни пропорции: неизброими гигантски звезди, за които се изчислява, че се движат със скорост стотици километри в секунда в още по-огромни формации, наричани галактики, гроздове от галактики и свръх големи комплекси от галактики. В другия край на скалата една-единствена клетка, погледната през мик­роскоп, представя пред биолозите огромна сложна глед­ки с планетарни размери, изпълнена с повече подробнос­ти и дейности, отколкото умовете им могат да възп­риемат.
Това е свръх природата. Свръхестественото обаче се определя като "чудотворна намеса на духовна сила в материалната Вселена". Сложността на Вселената на­истина е чудотворна, защото не може да се обясни само на езика на материята.
Според повечето учени е логично да се смята, че зад движението и трансформациите, осъществявани от времето в множество големи и малки неща, трябва да има непроменящи се, вечни закони. Без такива закони не би било възможно сред потока на материята да въз­никне някакъв видим модел. Според мнението на един съвременен физик в основата си самата материя е просто "една радикално двусмислена и непрестанно ле­еща се квантова супа". Но нашата способност да пред­ричаме движението и трансформациите в тази супа показва, че някъде там има фиксирана реалност. Въпро­сът е къде е това някъде? Науката няма отговор.
В Пуруша-сукта се казва: падо 'ся вишвабхутани, "цялото материално творение е само една четвърт от енергията на Върховния Бог". Отвъд това, трипада- сямритам диви, "три четвърти от Неговата енергия са трансцендентални". Думата диви се отнася до даи-ви-пракрити, божествената върховна природа отвъд времето. Там съвършенствата богатство, сила, слава, красота, знание и отречение са проявени в безгранична пълнота като лични качества на Бога. Вечно променя­щото се материално творение, външният обект на на­шия сегашен опит, покрива висшата природа като об­лак. Привлекателните съвършенства на Кришна надничат към нас иззад този облак и чудодейно даряват материалната природа с всичките и привлекателни свойства. В невежеството си ние едва ги разпознаваме като Негови лични неизменни качества.
Върховният Бог е всепривличащият център на Неговите две природи, материалната и духовната. Той е техният изначален организиращ принцип, причината за тяхната причинност, свойството на техните свойства, истината на техните истини. Той е всичко това без усилие. "Той не трябва да прави нищо" - заявяват Ведите. Неговите природи - които всъщност са личностни, понеже са свойства на собствения Му Аз - Му служат по собствената си свободна воля. Защо? Таиттирия упанишад отговаря: расо вай са, расам хйева- ям лабхванади бхавати, "Той е Раса; който Го постигне, познава истинското щастие".
Раса означава, че Върховната Личност (Пуруша) е изначалната субстанция, същността на вкуса, напълно зрял и сладостен. Друго значение на думата пуруша е "наслаждаващ се". Следователно, в духовната и мате­риалната сфера Пуруша се наслаждава на Своя собствен вкус като раса. Неправилно е да се приеме, че Той из­бира между "истинското наслаждение" в трансценденталната сфера и "лъжовното наслаждение" в матери­алната. И в двете сфери Той се наслаждава само на Себе Си. Така между Неговото наслаждение тук и там няма различие.
И все пак ние, индивидуалните души, не бива да ома­ловажаваме разликата между двете сфери. Духовната сфера вечно възхвалява вечното наслаждение на Криш­на на Самия Себе Си. Така тя не се различава от Неговото наслаждение, както подбраните с вкус дрехи, облечени от привлекателна жена за възхвала на собствената й красота, не се различават от насладата, която тази красота й доставя. Материалният свят, от дру­га страна, скрива Неговото наслаждение. Той е като дълга, широка драперия, покрила жената от глава до пети. Драперията подсказва, но не възхвалява красота­та и. Но дори в безвкусно облекло вътрешно жената може все така да си се наслаждава на скрития факт, че е много красива.
Истинско щастие за душата
Ние, индивидуалните души, сме образци на изначалния Пуруша. Ние също сме личности, които искат щас­тие. Ето защо някои в стихове от Бхагавад-гита душата се назовава пуруша. Сравнени с Кришна, който се нарича Пурушоттама (най-великата личност), ние обаче сме нищожни. Кришна обхваща и преминава отвъд материалната и духовната природа, а ние, душите, сме поставени в крехкото равновесие на татастха (предела) между двете. Шакти, енергията или властта на Кришна над двете природи е безгранична. Нашата шаkmu е ограничена и сведена до избор на коя от двете природи да служим. Така освен другите названия на душата (пуруша, джива, атма), терминът татастха-шакти я определя като живо същество, което винаги е изправено пред избора между истина и грешка. Можем да изберем да се отдадем на същността на блаженст­вото - на духовната, истинската ни природа. Или мо­жем да изберем да преследваме сянката, която си играе върху вълните на времето - материалната, фалшива­та ни природа.
Но тази сянка също е форма на Върховната Личност. Тогава защо да е грешно душата да се наслаждава на материята? Грешно е, защото в материалния свят, както и в затвора няма свобода. Свободата е точно това, което прави възможно истинското щастие. Кришна е абсолютно свободен вечно да се наслаждава на Себе Си. Духовният свят възхвалява тази свобода, а ма­териалният свят - не. Освободена душа е този, който вечно избира да възхвалява щастието на Кришна. Тази възхвала е неговият ключ към духовния свят. Дори една освободена душа да възхвалява щастието на Кришна в материалния свят, материята не е от значение. Понеже Кришна е навсякъде Пуруша, освободената душа винаги е с Него. Материята е от значение, когато душата избере да й се наслаждава, защото в този миг тя губи ключа към освобождението и трите проявления на природата я заравят в матрицата на светския опит.
Несъмнено в затвора може да се намери все някакво щастие, но нещастията - повтарящите се раждане, смърт, болести и старост - са далеч по-тежки. Материалното щастие не е нищо друго освен богатството, силата, славата, красотата, знанието и отречението на самия Бог, само че такива, каквито едва успяват да ги зърнат хората, попаднали в капана на матрицата.
Един известен преданоотдаден поет сравнява материалното щастие с капка вода в пустинята. Макар во­дата наистина да може да угаси жаждата, как една капка ще стигне, за да се удовлетвори изгубеният в пустинята човек? Понеже няма повече вода, вкусът на тази едничка капка все по-силно разпалва жадната душа в нейната карма: да води принудителна борба, за да разкъса гуните (въжетата), които я стягат толкова по-силно, колкото повече се опитва да се освободи.
Интензивността на битието
В предишната глава бе повдигнат един двустранен проблем за вечността, действието и времето. От една страна, ако желанието ми да действам произхожда от вечната душа, как мога да осъществя това желание да действам във времето, без да се лиша от вечността си? От друга страна, ако желая да се завърна към изначалното си състояние на вечно битие, какво да правя с желанието си да действам, което е същностно за това битие? Проблемът може да се изрази с простия въпрос: трябва ли някога "битие" да се противопоставя на "действие"?
Битието на Кришна е концентрирано в благодат с непрестанно нарастваща сладостна наситеност и се нарича раса. Расите са Неговите настроения на любовни забавления (лила) с Неговите освободени преданоотдадени. Тези взаимни забавления са трансцендентална дейност отвъд материалното пространство и време.
Раса е преживяване, надхвърлящо далеч матрицата на светския опит. В раса душата осъзнава, че всички съвършенства произлизат от Бхагаван. "Върховният Господ притежава шест съвършенства - пише Шрила Прабхупада в своя коментар към Бхагавад-гита 14.27 - и когато един преданоотдаден се обърне към Него, осъществява се размяна на тези шест съвършенства." Да се обърнеш към Господ, означава да изоставиш нищожната перспектива на имперсонализма. От тази перспектива можем само да зърнем някакъв неясен отбля­сък от духовно съвършенство зад мътния психосензорен облак. Свободната, осъществявана в чисто съзна­ние размяна на духовно съвършенство - съвършенство­то на самата душа с това на Бога - е възможна само от перспективата на раса или трансценденталния персонализъм.
Раса е непосредствена за душата - което означава, че тя се преживява в най-дълбоката същност на сърцето като интензивност на самото и битие. Там, в сър­цето, Господ Кришна лично я облива с нектарен вкус към Върховното Същество. Този вкус блика от неизчер­паемия извор на вечната връзка на всяка индивидуална личност с Него.
В благодатта на този вкус трансценденталното име, форма, качества и дейности на Кришна и взаимоотношенията Му с Неговите чисти преданоотдадени в духовния свят се разкриват в срещата между субективността на индивидуалната личност и обектив­ността на Върховната Личност. Това е върхът на най- чистата добродетел (духовна сила), където вкусът на душата към Битието - битието на Кришна заедно със собственото и битие, отдадено на Кришна - надминава всички възможни светски привличания. Достигне ли този връх, душата е отведена отвъд сферата на три­те проявления на природата.
Раса е там, където душата среща Бога лице в лице. Тя е съвършеното желание на личността да действа, защото действието в раса е съвършено. Това е и съвър­шенството на нейната власт да прави избор, защото всеки избор в раса е съвършен. Раса е духовното съвър­шенство в любовта към Бога.
Познавачите на раса използват термина гхана (концентриран), за да покажат нивото на интензивност, до което Неговата личност с божествена природа, притежаваща cam (вечност), чит (абсолютно знание), ананда (вечно нарастващо блаженство) и виграха (всепривличаща духовна форма), е опозната като истина (таттва). Тези, които действително познават Бога, се наричат махатми, велики души. В Бхагавад- гита 9.13 и 14 Господ Кришна говори за видимите приз­наци на махатмите като дридха-врата: те са непоколебимо решени вечно да възпяват величието на Кришна, падат в поклон пред Него и Го обожават в чиста преданост. Чрез тази тяхна решителност божест­вената природа ги закриля дори в материалния свят.

Началото на имперсонализма
В Бхагавад-гита 9.15 се говори за път, различен от този на махатмите, следван от онези, които вместо в Неговата пълна концентрация, желаят да познаят Кришна непряко. Това, казва Шрила Прабхупада, е трудният път, наречен гяна-йога. В своя коментар към Шримад-Бхагаватам 3.32.33 той казва още:
"Когато човек следва процеса на гяна-йога, Божествената Личност изглежда безличностна. Както един обект изглежда различен, когато се възприема от различните сетива, така в контекста на умозрителното философстване неизменният Върховен Бог изглежда безличностен. От голямо разстояние хълмът не се вижда ясно и този, който не позна­ва местността, може да го вземе за облак."
Чрез гяна-йога следователно погледът на душата към Върховното Същество се измества от личностен към безличностен. Изместването на погледа започва като съмнение в абсолютната природа на личностния Бог. Проблемът може да се разбере, като се разгледа значението на думата "абсолют". Както философът
от Сорбоната Жан Уол обяснява в Пътят на философа:
"Терминът "Aбсолют" има две значения и интересът, кой­то предизвиква, се дължи отчасти на тази двусмисленост, на играта на значения, на блещукането на неговите два ас­пекта - отделеност и всеобхватност."
Уол предава двете значения като "отделен от всичко" и "реалност, обхващаща всички останали реалности" (на стр. 308). Спомнете си, че една мелодия включ­ва всички ноти, свирени от музиканта, и все пак е от­делна от тях - затова някои философи казват, че да оцениш една красива мелодия, означава да преживееш абсолюта. Думите "отделеност" и "всеобхватност" съответстват на санскритските думи сварат (независим) и абхигя (всезнаещ). В Учението на Господ Чаитаня Шрила Прабхупада пише:
"Санскритските думи абхигя и сварат, появяващи се в първия стих от Шримад-Бхагаватам, са от голямо значение. Чрез тези две думи Богът се различава от всички оста­нали живи същества. Няма живо същество, различно от Върховното Същество, от Абсолютната Личност на Бога, което да е абхигя или сварат - тоест нито едно същество не е нито напълно всезнаещо, нито напълно независимо. Всеки трябва да се учи на знание от някой по-висшестоящ; дори Брахма, който е първото живо същество в този материален свят, трябва да медитира върху Върховния Бог и за да създава, се нуждае от Неговата помощ. Щом Брахма или слънцето не могат да създадат нищо, без да получат знание от някой висшестоящ спрямо тях, тогава какво е положението на учените материалисти, които изцяло зависят от толкова много неща?"
Но гяните се съмняват и затова се колебаят дали да се отдадат на прекия път на познанието за Кришна. Как е възможно едно личностно същество да бъде от­делно от всичко и същевременно да включва всичко? По- логично е, мислят си гяните, Aбсолютът да се проумее от безличностна перспектива. В Бхагавад-гита 9.15 се споменава, че гяните са привлечени от три непреки представи за Бога: "неповторим" (екатвена притхактвена), "като многобройни проявления" (бахудха) и "вселенската форма" (вишвато-мукхам). Всяка една предс­тавлява философски подход към проблема за Aбсолютът. философите от всички времена и култури търсят ня­каква логика на единството, многообразието, форма­та, взаимоотношението и универсалността, с която се надяват да обяснят Абсолютът. Ведическите писания предлагат тези три понятия за Бога на такива фило­софи като предмет за умствени спекулации. Най-висшето от трите е вишвато-мукхам, представата за Вселената като висш организъм. Бхагавад-гита пот­върждава, че вишва или Космосът е форма на Кришна. Богът я приема като форма на Космическа Личност, за да подскаже на склонните към имперсонализъм, че Все­лената почива върху личностна основа.
Думата "космос" произлиза от гръцката kosmos. От­начало означавала "формата или структурата на нещо". Обикновените хора в Древна Гърция я използвали в смисъл на хармонично съчетани украшения - огърли­ци и обеци например, - носени от жените за красота. Затова в съвременния свят думата "козметика" дължи произхода си на kosmos.
Представата за Космоса като нещо, носено от лич­ност, може да се сравни с представата за "матрицата" от предишната глава. В известен смисъл това е равноз­начно на едно и също: структурата от груба и фина материя, която дадено живо същество изживява, дока­то е в материалния свят. Разликата е там, че Върхов­ната Личност свободно носи Космоса като украшение, докато матрицата ограничава и оформя съзнанието на индивидуалната личност, душата. В Бхагавад-гита 7.7 Кришна сравнява Космоса, поддържан от Него, с огърлица от перли, а в Шримад-Бхагаватам 6.1.52 Ма­хаджана Нарада Муни сравнява кармичния опит на душата с какавидата, впримчила копринената буба.
Макрокосмосът
Може да се каже, че ведическите писания представят три "алоформи" (алтернативни форми) на Космоса. Първата е макрокосмосът ("великият Космос", на санскрит вират), който Върховната Личност проявява в огромното вселенско пространство, обгърнато в черупка от пластове материални елементи:
"Гигантската вселенска форма на Бога, която се намира в черупката на Вселената, покрита от седем пласта материални елементи, е обектът на понятието вират!'. (Шри­мад-Бхагаватам 2.1.25)
Вират е пълната структура на материалните елементи. Върховната Личност приема вират като Свои одежди и така задейства творението вътре във вселенската черупка:
"Щом Богът чрез пълната Си част влезе в елементите на вселенското творение, те се преобразуваха в гигантска фор­ма, в която се намират всички планетарни системи и всич­ки движещи се и неподвижни създания." (Шримад-Бхагаватам 3.6.5)
Понеже трансценденталната Личност, която носи тези елементи, е Йогешвара, владетелят на целия мистицизъм, материалните елементи без никакво усилие се сглобяват във формата на пълния Космос. В Шри­мад-Бхагаватам 2.5.42 се казва, че Той носи висшите системи (свар-лока) на гърдите и главата Си. Средните системи (бхувар-лока) се намират в областта на пъпа Му, а низшите системи (бхур-лока) са разположени в краката Му. Това описание ни помага да си изградим мислена представа за вират,. Но с думата "калпита" стихът ни съобщава, че тази картина е въображаема. Вират е хиперпространствен и затова - невъобразим. Така да се предполага, че Вселената е подобна на което и да е нещо от сегашния ни опит - като украшения, но­сени върху човешкото тяло, - не е нищо друго освен ни­щожна мисловна скица.

Висши измерения
Какво се има предвид тук под хиперпространствен? В следващите няколко абзаца предлагам обяснение въз основа на старателно събрани факти от конференция на ООН по изследване на Космоса, състояла се на 27 фев­руари 1992 в Ню Йорк.
Човешката матрица на опита е оформена в трииз­мерно пространство (дължина, ширина и височина), по­чиващо върху основа от време. Но в допълнение към това триизмерно пространство математици и тополози са изчислили теоретически конфигурации за двай­сет и повече измерения на "висше ниво на състояние на пространството". Тези теоретически модели предри­чат съществуването на хиперпространствена субс­танция, която надминава нашето възприятие на дъл­жина, ширина и височина. Тази субстанция се отразява обратно в нашата матрица на опита като триизмер­на сянка - сянката, която ние вземаме за реалност.
Нужно е отново да се спомене, че такива модели са само хипотетични. И все пак те отразяват естество­то на ведическия макрокосмос. Изглежда, някои учени
сериозно предлагаш идеята, че небесните тела (Слън­цето, планетите и звездите) са двери, водещи далеч отвъд настоящия ни опит, от грубата "реалност на всекидневието" към по-фини измерения, откъдето се контролира всекидневната реалност. Учените са стиг­нали до тази хипотеза след заключението, че конвенци­оналните теории за триизмерното пространство не обясняват количеството енергия, излъчвана от Слън­цето, звездите и някои планети.
Но ако "нашият" Космос представлява отражение в триизмерно пространство на един хиперизмерен макрокосмос, тогава в усилията си да разберем Слънцето, звездите и планетите можем да се водим единствено по възприятието си от ниско ниво на процес, протичащ на високо ниво. Ние сме като деца, които, наблюда­вайки как слънцето се появява от морето и изгрява над хоризонта, възприемаме самото море като източника на огромното слънце. Неизвестният за днешните уче­ни процес на космическата енергия, протичащ на високо ниво, е ягя (жертвоприношение).
Полубоговете живеят в хиперпространственото Слънце, Луна, планети и звезди. Те непрестанно поднасят жертвоприношение на Ягя - едно от имената на Космическата Личност. В отговор Той им дава силата и властта над природата. Ведите предписват на човечеството да предлага жертвоприношение на полубоговете, които в отговор даряват слънчева светлина, валежи, обилни реколти и многобройно потомство. Пуруша-сукта описва тези полубогове като аспекти на Са­мия Бог на Космоса. Чандра (божеството на Луната) е Неговият ум, Суря (божеството на Слънцето) - Неговите очи, Агни (божеството на огъня) - Неговата уста и Ваю (божеството на вятъра) - Неговият дъх. Така ведическото заключение е, че трябва да се обожава само Върховната Личност.

Вълните на прана
Ягя регулира потока на жизнената сила (прана) във всички измерения на Вселената. Прана е вибриращата власт на живота над всички материални елементи. Без прана способността ни да правим избор не би имала ни­какъв резултат нито в собствените ни материални тела, нито в света извън нас. За да улесни удовлетворе­нието на материалните им желания, прана се разпрос­тира от Върховната Личност и обхваща всички души в Космоса. Всичко, което една душа може да преживява и възприема във Вселената, всяка нейна способност да манипулира грубата материя - всичко това просто се появява сред люлеещите се вълни на прана.
В своя коментар към Шримад-Бхагаватам 3.26.34 Шрила Прабхупада обяснява, че прана е етерният елемент (акаша), който има външна и вътрешна функция. Външно той е източникът на осезаемите за сетивата ни форми. Вътрешно той е представен от кръвообра­щението и жизнения дъх, които правят възможни всич­ки физически движения. Формите на акаша са неосезаеми, но чрез въздуха, огъня, водата и земята са представени по осезаем начин. Етерният елемент е океан от образи, в които участваме с нашите мисли, усещания и желания.
В Шримад-Бхагаватам 2.10.28 се казва, че прана вибрира и се излъчва от пъпа на Върховната Личност. Брахма, пряк син на Господа, инкарнация на ведическия звук и първият ведически мъдрец, се е появил в зората на космическата история от този пъп. Дългът на Брахма е да постави душите - спящите искрици от ду­ховното могъщество на Върховния - в прана, за да могат дейностите, които сънуват, да се проявят в нейните вълни.
Според Шатапатха Брахмана всепроникващата космическа прана е собственото тяло на Брахма (ят сарвасминн ашраянта тасмад у шарирам. са еба пуру­ша праджапатир бхават). Неговата изначална праническа вълна носи милиони редици вълни с по-малка мощ, които са общо 8 400 000. Всяка редица определя степен на съзнание - тоест вид кшетра (поле на дейности, матрица на опита).
В Животът произлиза от живот Шрила Прабхупада посочва, че всеки вид се различава по три характерни черти - тяло, интелигентност и продължителност на живота. Едно живо същество преживява до сто години живот във всеки един вид. Но продължителността от сто години в един тип матрица не е равностойна на продължителността от сто години в друг тип матри­ца:
"И ние, и мравката живеем сто години, но стогодишната продължителност на живота е относителна спрямо телата ни. Дори Брахма, живото същество с най-дълъг живот в тази Вселена, живее сто години. За нас животът на една мравка продължава само няколко дена."
За Брахма човешкият живот продължава само един миг; от човешка гледна точка Брахма живее стотици трилиони слънчеви години. Но в тази матрица според възприятието на Брахма времето тече със същата скорост, с която го възприемаме ние. Хиперизмеренията на възприятието, дейността, интелигентността и продължителността на живота, на които се наслаждават различните видове - полубогове, човеци, животни, растения и водни животни - се очертават от различни степени на пранически вълни, които на свой ред се регулират от Върховната Личност, даваща изначалния тласък на праническата вибрация. Прана или акаша е хиперпространството, в което се появяват хиперизмеренията.

Основите на материята
В продължение на 2500 години западните учени усиле­но се трудят, за да открият какво точно представля­ва материята. Древногръцките физици като Демокрит вярвали, че тя е движение на неразрушими атоми в пустотата. Съвременната физика драстично променя тази картина. Пустотата е отстъпила място на една безкрайна вълнова функция. Вълната не е съвсем физи­ческа като вълна във вода; тя представлява функцията на времето, която отбелязва вероятното местона­хождение на частица материя като електрона напри­мер. Наистина, елементарните частици материя, кои­то съставят физическите свойства на Вселената са "дадени" чрез вълнова функция.
Тук има известно сходство с ведическото обяснение на появяването на основните материални елементи във вълните на прана. Но според западното схващане, ако нещо ръководи вълновата функция, то е просто слу­чайност - въпреки че науката не познава "закон" за слу­чайността, който да обясни защо вълната функциони­ра. Вълната просто функционира от едно неизвестно начало до един неизвестен край. Според ведическата наука силата, задвижваща вълните сред прана, е духовният звук на Ведите, изречен от Върховната Личност. Брахма предава ведическите писания, за да може души­те, носещи се из прана, да научат посланието на този звук: как могат правилно да удовлетворяват желания­та си и как могат да се събудят от сънищата си за ис­тински духовен живот.
Съвременните учени влагат огромни суми в изслед­ванията на основната вълнова форма, но те трябва да открият още, че тя предава висша по своята стой­ност информация. Предложено ни е да възприемем Космоса като възможност да получим информация от ведическата литература, на която Брахма е първият гуру или учител. По-низшите форми на живот са под­готвени да възприемат Космоса само като груба мате­рия. Ведическото знание е скрито от тях, понеже тях­ното съзнание е изцяло погълнато от първичните зани­мания с хранене, сън, размножаване и самозащита.
Доколкото човек се занимава със самосъхранение, до­толкова се занимава и със своето място в макрокосмо­са. Храната, физическата безопасност, здравето и удобството са неговите приоритети, а те се доста­вят от контрольорите на Космоса. Но макрокосмическите цикли на доставяне и търсене не са вечни. Както в зората на творението жизнената сила на Вселената била излъчена и започнала да вибрира от пъпа на Вър­ховната Личност, за да направи възможно съществува­нето на всичко живо в материалната сфера, така в бъ­деще прана ще бъде оттеглена. Това оттегляне на космическата жизнена сила се нарича маха-пралая, вселенският катаклизъм. Периодът между космическото сътворяване и космическото унищожение се изчислява на 311 трилиона слънчеви години. Сътворяването и унищожението са циклични; както индивидуалната душа се ражда отново след като отхвърли тялото си, така и Вселената се ражда отново след своята смърт.
Микрокосмосът
Втората алоформа на Вселената е микрокосмосът. Формата на всяко едно създание във Вселената е микрокосмос, носен като дреха от (и покриващ) Свръхдушата (Параматма). Дълбоко в сърцето Свръхдушата е Богът, който лично стои до всяка душа в каквото и тяло да се намира тя. От Своето трансцендентално положение Свръхдушата е свидетел на неспокойните желания на душата в това тяло. Според начина, по кой­то душата избере да удовлетворява своите желания, матрицата на опита на този индивид се оформя от Свръхдушата, за да му се отдаде заслуженото. Това оформяне на опита се нарича дехантара-прапти, смяната на телата.
Ние не просто сменяме телата си от живот в жи­вот. Дори в рамките на един живот преминаването от детство към младост и после към старост също е де­хантара-прапти. Както когато поредица фотографии ни се показват с голяма скорост и ни карат да възпри­емаме "движещи се картини", така и поредицата от всички преживявания в един човешки живот е поредица от моментни състояния на матрицата.
От всички форми на живот човешката форма е най- решаващо съдбоносна във всеобщия план на Вселената. Изборът, който дадена личност прави в един човешки живот, може да определи повторни оформяния на мат­рицата, достатъчни да я носят нататък към множес­тво бъдещи животи. И така, душата преминава през 8 400 000 тела в рамките на макрокосмоса, само за да по­лучи дължимите и резултати от избора, направен в чо­вешката форма на живот.
Доколкото човек се занимава да изследва областта на опита и възприятието, дотолкова се занимава със своя микрокосмос. Свръхдушата снабдява душата със знание, съответно на вида, в който е родена сега, като я заобикаля с индивидуално измерение на съзнателен опит и възприятие. Да бъдеш човешко същество, куче, червей или полубог, означава да обитаваш миниатюрна вселена, съставена от всичко, което Господ ни позволя­ва да знаем.
В това състояние за нас са достъпни две нива на знание: грубо и фино. Най-напред получаваме информа­ция от сетивата си за проявените качества на мате­рията - звук, осезание, форма, вкус и мирис. Тези усещания (пратякша) съставяш нашето грубо знание, финото ниво на знанието (anyмана) започва в момента, когато умът (мана) размишлява върху сетивните възприятия. Така светът се превръща в едно твърде про­тиворечиво място. Понякога умът намира едно усеща­не като топлината твърде примамливо, друг път - твърде заплашващо. Интелектът (буддхи) се опитва да постави мислите ни относно усещанията в логически ред. Търсейки обяснения на възприятията и мисли­те ни, интелектът им придава символично значение (например като думи и числа) и подрежда тези данни настрана в банката на паметта.
Но до какво води всичката тази сетивна, мисловна и интелектуална информация? До знание за "Вселената" - можем да отговорим. Но всъщност ние сме неспособ­ни да кажем какво представлява Вселената в действи­телност въз основа на нашето грубо и фино знание. Това знание е ограничено. Стига се до точка, в която усещанията, мислите и спомените ни изневеряват, символите ни подвеждат, редът и смисълът се прели­ват в някаква проклета, бръмчаща бъркотия. Това е пределът на "нашия" микрокосмос - мрачна завеса от невежество, която прошумолява и се раздвижва от някаква загадъчна енергия и понякога се повдига съвсем лекичко само за да ни позволи за миг да зърнем онова, което философите наричат окултните свойства на хиперизмерното пространство.
Окултните основи на светското знание
Съществуват множество регистрирани сведения, получени чрез телепатия, ясновидство, предсказания, мистични видения и тъй нататък. В наше време данни, носени от висшите измерения на вълните на космичес­ката прана, могат да се улавят и на човешките дължи­ни на тези вълни. Очевидно е, че дори животните мо­гат да се настроят към окултно възприятие, както показва паническото им бягство часове преди да се слу­чи земетресение. Днес милиони хора смятат това за удивително. Те смятат окултното за новите предели на знанието. За милиони други хора окултизмът е чис­то и просто фантазия. За тях истинското знание представлява "твърдите данни" на сетивата, ума и интелекта.
Но разликата, която хората правят между светско­то и окултното знание, в много отношения е подвежда­ща. Както научихме в началото на тази глава, Махаджаните казват, че знанието е светлина, която от източник извън нашия опит осветява нещата в рамките на нашия опит. Оттук следва, че дори светското зна­ние има окултен произход. Нашата реч например е из­пълнена с фрази, като: "Дойде ми една чудесна идея", "Дойде ми вдъхновение", "Мина ми през ум", "Изведнъж ми стана ясно". Още от детството си сме свикнали в полето на всекидневния ни опит в нас да възникват идеи, вдъхновения и интуитивни хрумвания. Затова ги приемаме като даденост. Простият факт обаче е, че те изникват от едно неизвестно измерение. И именно с идеи, избликващи от някакъв окултен източник, ние се опитваме да проумеем и обясним света на "всекидневи­ето" около нас!
В предишната глава бе представен "инструмента­листът" - човекът, който слага знак за равенство меж­ду истина и практичност. Докато признава, че при вдъхновените идеи има някаква мистерия, той все пак твърди, че ни е нужно да знаем само дали те имат си­лата да откриват решения на проблемите на човешкия живот. Когато е така, те представляват истинско знание. Когато не е така, това е един вид мечтание - покриване на външния свят с вътрешна образност. "Интересно е, забавно и дори здравословно натрупана­та психическа енергия да се освобождава във формата на образи, фантазии и окултно самозалъгване. Но това не може да подобри участта ни в живота. Каквото и да е, това не е знание." Този аргумент не стига твърде да­леч. Всеки ще признае, че старостта, болестите и смъртта са най-сериозните проблеми, пред които е из­правен човек. Инструменталистите сърцато се борят срещу тях, но въпреки напредъка в "практическото знание" - медицинската технология, например - реше­нието на истинските проблеми в живота както винаги се изплъзва. В последна сметка практическото знание също представлява един вид мечтание.
Инструменталистът твърди още, че всяко нещо, което заслужава названието "знание", трябва да обяс­нява какво преживяваме, без да изкривява реалността. Окултното знание винаги заплашва да изкривява реал­ността, защото само неколцина са посветени в него. От нас, останалите, се изисква сляпо да приемаме окултните твърдения. Това ни излага на изкривяване на реалността от така наречени пророци, гуру, мис­тици и други манипулатори. Добре, но какво е реал­ност?
Реалността според светската философия означава два вида яснота: яснота, отнасяща се до възприятие­то, и логическа яснота. Така фактическото знание трябва 1) да съответства на това, което повечето хора виждат като ясно и 2) да се съгласува логично с това, което повечето хора мислят за ясно. Първата теория се нарича емпиризъм, втората - рационализъм.
Първата твърди, че една линия може да се нарече "истински права", когато ясно възприемаме, че е права. Втората твърди, че в действителност в природата няма истински прави линии; "правата" е чисто човешко мисловно понятие, идеал. Видя ли права линия, изрязана върху ствола на дърво, за мен тутакси става очевидно, че е направена от човек, наложил своята воля върху природата. Дори тогава едно крайно подробно измерва­не би показало, че тази линия не е съвършено права. Раз­гледан под микроскоп, дори ръбът на прав бръснач ще изглежда неравен и начупен. Можем да се съгласим, че една линия е "истински права" само ако мисловно споде­ляме едно и също мнение. Според тези дефиниции колко­то повече хора приемат, че виждат или мислят една линия за истински права, толкова по-ясно става, че тя наистина е права.
Но понеже хората имат недостатъци - сетивата,и умовете ни са несъвършени, подлежим на заблуди, пра­вим грешки и сме склонни да мамим другите - реал­ността на "правата" сама по себе си винаги подлежи на оспорване. Казано просто, реалността е окултна. Ако не беше окултна, щеше да е лесно един индивид да пос­тигне споразумение с друг за това какво е реално. Но това не е лесно, защото всеки един от нас живее в мик­рокосмос. Хората спорят дали вечерните новини са вер­ни, или не. Спорят кой в действителност е убил Джон ф. Кенеди. Спорят какво всъщност причинява СПИН. Спорят какво всъщност се е случило вчера, какво всъщ­ност се случва точно сега и какво всъщност ще се слу­чи утре.
Но аз не мога да споря, че светът, който ми изглеж­да реален, сега присъства в едно единно поле на съзна­ние - моето собствено. Пред лицето на несигурността, несъгласието и недоверието мога да сведа "знанието" до това, което аз смятам за реално в моя микрокосмос. И хората със сигурност правят точно това. Както се казва в една популярна книга за връзката на човека с Вселената: "Сега гледам една гора, едно цвете, една птичка и казвам: "Това съм аз, това е част от мен." Чо­вешките взаимоотношения започват, когато един чо­век допусне друг в своя микрокосмос. И свършват, кога­то единият изключи другия. Опитваме се да доминира­ме един над друг, като налагаме собствения си микро­космос на хората около нас. Младежите растат сред тази "битка на микрокосмоси" и са объркани по отно­шение на това кое е реално и кое не е.
Както се описва в книга за психически отклонения, едно момиче с емоционални проблеми в пубертета раз­казва на своя психотерапевт как родителите и и пода­рили купен на втора ръка килим. Той било изчистен с някакъв химикал и миришел лошо винаги, когато време­то било влажно или валяло. Момичето казало на роди­телите си: "Знаете ли, този килим много мирише." А майка и отговорила: "Не, не мирише." Винаги, щом мо­мичето усещало миризмата на килима, се пляскало по бузата и си казвало: "Не мирише." "Майка ми определя­ше реалността - припомняла си тя пред своя психоте­рапевт. - Аз съществувах само за обратна информа­ция: "Кажи ми, че съм права, кажи ми, че греша, само ми кажи нещо, защото, ако не ми кажеш, не съществувам." И все пак аз си знаех, че килимът вонеше!" Така светът, който всеки човек поддържа като реален вътре в себе си, е свят на окултното. Всеки един е свят, съсредото­чен около самия него, скрит от всички останали.
Сега вече се изправихме лице в лице с логиката на екатвена притактвена (едното, което е неповторимо): аз съм реалността. Този, който следва тази логи­ка, мисли, че невежеството му по отношение на онова, което е отвъд предела на неговия микрокосмос, е прос­то невежество по отношение на собствения му Аз. Но ако аз призная, че точно в този миг съм невеж по отно­шение на пълния си Аз, как бих могъл в същото време да настоявам, че реалността на Вселената като цяло в
крайна смешка се решава от собствения ми Аз, който все още не е напълно известен на самия мен?
Истинското знание е познаването на източника на знание
Това, което ми е нужно да познавам вътре във и отвъд самия себе си, е Свръхаза. Той е единственият съз­дател на микрокосмоса и макрокосмоса. Единствено от Него произлиза моето знание (сетивно, умствено, ин­телектуално и окултно) и моето невежество по отно­шение на това откъде в действителност идва знание­то ми. Обяснявайки това в Науката за себереализацията, Шрила Прабхупада казва:
"Кришна дава забрава и памет според желанието на жи­вото същество. Ако искаме да забравим Кришна и да се нас­лаждаваме на материалния свят, Той ще ни даде необходи­мата интелигентност, за да можем да Го забравим завина­ги."
Така неизвестното вътре в мен и извън мен е прос­то невежеството ми по отношение на Бога. Дали е се­тивно, умствено, интелектуално или окултно, знание­то, което е в невежество за източника на знание, не е истинско знание. То е илюзия. Един приятел например ми разказа как веднъж той и неколцина други се загуби­ли по някаква странична пътека в планината през нощ­та. След часове лутане в тъмнината те стигнали до един завой и пред себе си с радост видели светлинките на някакво селце. Скоро обаче се разочаровали, като раз­брали, че тези светлинки всъщност били рояк светулки. Светлинките наистина представлявали възприето знание, но понеже моят приятел не познавал източни­ка на това знание, той и останалите изпаднали в заб­луда.
Но ако цялото знание идва от Бога и Бог е всеблаг, тогава защо Той ще ме мами, като ми дава знание, кое­то всъщност е илюзия? Истината е, че аз мамя сам себе си, като желая знание, което ми помага да забравя Бог. Моята отговорност като човек е да избирам меж­ду истината и грешката. Истината е знание, което разкрива Бога, а грешката е знание, което скрива Бога. Щом избирам грешката пред истината, чия е вината?
Много магьосници от миналото и учени от наше вре­ме например са се опитвали да разкрият и овладеят фундаменталните принципи, породили Вселената. Тази привързаност да се упражнява космическа власт ги пос­тавя в сериозна грешка. Веданта-сутра изяснява, че властта да се създаде една вселена никога не е в ръцете на една индивидуална душа (джагад-вяпара-вард-жам). Живото същество може най-много - като полубо­говете - да бъде един подчинен творец в рамките на плана на Божието творение. За капризната душа обаче майа създава илюзията, че притежава пълна, независима власт над Космоса, точно както рояк светулки създават за изгубения в тъмното човек илюзията, че наближава село. Преследвайки тази илюзия, душата затъ­ва все по-дълбоко в грешка.
В своя коментар към Бхагавад-гита 9.15 Шрила Прабхупада определя като най-низшия от трите вида философи на имперсонализма всеки, който си представя, че е Върховното Същество, източникът на Вселената. А в рамките на този най-нисш вид имперсоналисти Шрила Бхактисиддханта Сарасвати Тхакура в коментара си към Брахма-самхита 5.62 споменава още четири вида. Единият вид е вивартавади, който си мисли, че е единият, безличностен Абсолют (Брахман), чието творение (Вселената) е илюзия, объркваща Брахман. Другият вид смята за погрешно да се каже, че Брахман е реален, а Вселената е нереална. Брахман е безгранич­на материална енергия, докато Вселената е ограниче­но свойство на Брахман. Третият вид философи на единството твърдят, че това, което ние възприемаме като Вселената, е отражение на единния истински Аз, Брахман. И четвъртият вид мисли, че Вселената е илюзия, възприемана от всяка една индивидуална душа, а не единния Брахман. Във всички тези случаи има една неясна интуиция, че нещо вътре в мен и отвъд мен съ­ществува извън сътворяването, поддържането и раз­рушаването на Космоса.
Но отвъд мъглявата интуиция единството с Бога може да се осъзнае по ясен, осезаем начин, като "съ-съзнанието", общото съзнание на Върховната и подчинените личности. В Шримад-Бхагаватам 5.18.12 Махаджана Прахлада казва, че неотклонната преданост към Върховната Личност развива у индивида всичките добродетели на полубоговете. Тези добродетели, в Бхага­вад-гита 16.3 наричани даиви-сампада, се определят различно в различните стихове, но чистотата, аскетизмът, честността и милосърдието неизменно фигурират в списъка.
Думата "добродетел" [на английски "virtue'] обаче поначало означава могъществото, с което Богът създава, поддържа и разрушава вират. Полубоговете, които помагат на Кришна в тези космически забавления, въп­лъщават различни аспекти на Неговите лични доброде­тели. Чрез Неговото всемогъщество те получават силата да управляват сетивните функции на всички по-нисшестоящи личности, като се стигне до най-незначителния микрон. Във великолепната форма на Косми­ческата Личност божествените добродетели, олицет­ворени в небесните полубогове, излъчват неограничено сияние, докато в телата на душите, завладени от страст и невежество, добродетелта е загубила блясъ­ка си поради признаците на земна или адска греховност: похот, гняв, алчност, лудост, заблуда и завист. Но когато една душа е осъзнала напълно Върховната Личност, божествените добродетели се разкриват на­пълно в тялото и. Така Божият човек се познава по бо­жествени признаци. Той възприема целия Космос като сфера на взаимоотношения между Бога, полубоговете и всички останали личности. Това е истинско единство.
Мезокосмосът
Третата платформа на Вселената е мезокосмосът. Представката мезо означава "между"; така, по средата между Вселената в нейната цялост и индивидуалното човешко същество е мезокосмосът, общественото тяло. Доколкото един човек се занимава със своето място в йерархията на обществото, дотолкова той се занимава с мезокосмоса.
В човешкото общество има четири основни положе­ния. Те се появяват от четирите органа на гигантския вират: устата, ръцете, корема и краката:
1)    Устата е органът на речта. Във всички цивилизовани общества има класа хора, които разпространяват научно и философско знание; Ведите казват, че това съсловие се намира на устата на Космическата Личност и се нарича брахмани.
2)     Ръцете са органите на власт и закрила. Във всички цивилизовани общества има владетели, войници и пра­вителствени служители, които поддържат мира в обществото, като закрилят и управляват населението; това съсловие се намира на ръцете на Космическата Личност и се нарича кшатрии.
3)    Коремът е органът, който доставя храна за цялото тяло. Във всички цивилизовани общества има земедел­ци, търговци и съдържатели на магазини, които снаб­дяват останалата част от населението с храна и дру­ги необходими за живота стоки; това съсловие се нами­ра на корема на Космическата Личност и се нарича ва­шия. (В много писания се споменава, че ваишите са поставени на бедрата на Пуруша.)
4) Във всички цивилизовани общества има класа работ­ници, които помагат на останалите три класи. Това съсловие се намира на краката на Космическата Лич­ност и се нарича шудри.
Всички тези четири съсловия, взети заедно, се наричат варни. Даден човек се класифицира в определена варна според своята дхарма, преведена от Шрила Праб­хупада като "основен и функционален дълг". Думата "основен" се отнася до вечната връзка на душата с Кришна, която е връзката на слуга с неговия господар. Думата "функционален" е свързана с професионалната компетентност на човешкото същество. Дали човек да принадлежи към варната на брахманите, kшampuume, ваишите или шудрите, се определя от неговата компе­тентност да действа като главата, ръцете, корема или краката на обществото. "Движението нагоре" (издигането към по-висше обществено положение) не играе роля в дхармата, понеже предназначението на всяка поотделно и всички варни заедно е просто да се служи на Върховната Личност според най-доброто от дадените от Бога способности. За тази цел Богът се поя­вява в живота на всяко човешко същество като мно­жество обществени отговорности: семейство, карие­ра, икономическо положение, общност, религия, норми на поведение, традиция, правителство, закон, висшес­тоящи, равнопоставени и подчинени. Общественото положение, в което съм способен най-добре да изпълнявам тези свои отговорности, е моята варна.

Кришна е Дхарма-варман
Бог Кришна е известен като Дхарма-варман, "Този, който въплъщава всички принципи на дхарма". Съществуват два основни принципа на дхарма: явен и скрит. Когато с най-висока компетентност изпълняваме обществените си задължения, ние изпълняваме явния принцип на дхарма, който се нарича ягя или жертвоприношение. Чхандогя упанишад призовава всяко човешко същество да изпълнява задълженията на своя живот като жертвоприношение за Върховния (пурушо вава ягя.. )
Когато изпълняваме основния си дълг - с други думи, когато изберем Кришна като обект на нашето жертвоприношение ние изпълняваме скрития принцип на дхарма, който се нарича бхакти (преданост). Ако в някакъв момент се случи на пръв поглед да изглежда, че между явната и скритата дхарма има конфликт - както става с Арджуна на Курукшетра - първата трябва да се отхвърли. Бхагавад-гита призовава всяко човешко същество да изостави всички дхарми освен пълното отдаване на Кришна. И все пак понеже Кришна е Дхарма-варман, Той носи всички дхарми като одежди. Сми­сълът на пълното отдаване на Кришна е да се служи на личността, облечена в одеждите. Щом се служи на лич­ността, със сигурност се служи и на външното облек­ло. Но щом се служи само на облеклото, личността в него се пренебрегва. Човекът, който с всички сили се старае да изпълнява външните си обществени функ­ции, като пренебрегва основния си дълг, е сляп за фак­та, че единствено Върховната Личност придава форма на външните му задължения.
Никой не може да избегне участие в обществени за­дължения. От раждането до смъртта си всеки един от нас представлява част от социален контекст, който притежава свой собствен живот, съществуване само по себе си. Нашите емоционални състояния, ценностни системи, вярвания, поведение, образование, наука, дори нашата похот, тревоги, раздразнения и съжаления - всичко това са само връзки с едно по-голямо социално същество, което чрез тези връзки движи всеки един от нас така лесно, както кукловодът движи марионетки­те, дърпайки конците. Простият факт е, че ние вече сме отдадени слуги на това мезокосмическо същество. Въпросът е дали разбираме, че това същество е Криш­на.
В Шримад-Бхагаватам 11.5.12 се казва, че истинският плод на обществените задължения е добродетелен и религиозен живот, основата на гянам са-вигянам - философското знание за Космоса, което узрява в непосредствено възприемане на Абсолютната Истина. Така предназначението на дхарма е да въведе човешките съ­щества в лична връзка с Дхарма-варман. Когато членовете на четирите варни изпълняват своите задълже­ния с тази цел, тяхното жертвоприношение кулминира в повтарянето на святите имена на Кришна - ягята, която е непосредствено Самият Кришна (в. Бхагавад- гита 10.25). Това е пътят на махатмите. Но когато хората изпълняват дхарма с материалистични цели, религиозният им напредък се отклонява от пътя, водещ към Върховната Личност.
Космическото яйце
От световната история научаваме, че според своята религия древните египтяни и други народи разделяли обществото на варни и изпълнявали жертвоприношения. И все пак те не се обръщали към Върховната Личност Дхарма-варман. Вместо да обожават Бога, те обожавали космическото разнообразие (бахудха) във формата на общество от небесни полубогове (или pan­theon, както го наричали гърците), за което се предполагало, че е отговорно за множеството природни явления. А откъде се предполагало, че произлизат полубого­вете? Един древен египетски текст казва, че те се излюпили от космическо яйце, което се появило в първона­чалния океан. В епохата преди християнството разказите за сътворението от Гърция, Китай, Финландия, Финикия, Иран, Индонезия, Полинезия и Южна и Централна Америка описват по подобен начин яйце, което е източникът на Слънцето, небето, Луната, бурите, материалните елементи, животните и растенията, всяко от които се управлява от едно божество. Тези раз­лични божества били обожавани в различни форми от различните цивилизации. Жреци и царе предлагали жер­твоприношения в местните пантеони, за да осигурят закрила и благоденствие за своите общества.
Ведическите свещени писания представят най-подробно описание на тази система. Вселената се появя­ва като зърно от дъха на Маха-Вишну, форма на Шри Кришна, който вечно лежи в карана-джала, причинния океан. Върху тези води Вселената се развива като огромно яйце (анда) със златно сияние. Една пълна част от Вишну влиза в това яйце и ляга, пораждайки вътре в него космическия океан. От Неговия пъп израства лотос и се разтваря, разкривайки четириглавия Брахма, Творецът. След като приема Ведическото знание от Гос­под Вишну, Брахма създава първото общество - това на полубоговете. Небесната йерархия на полубоговете (където Брихаспати е жрец, Индра е цар, Кувера е ковчежник, Вишвакарма е архитект и т.н.) става образеца за саттвическата организация на човешкото общест­во. Удовлетворяването на тези полубогове с ритуали карма-канда осигурява общественото благоденствие на хората; при това изпълняващите ритуалите могат в следващия си живот да се родят в небесното общество.
Допреди 5000 години ведическата мезокосмическа религия, наречена варнашрама-дхарма, процъфтявала из целия свят. Варнашрама-дхарма е научният начин за духовно издигане на общата маса хора, чиито сърца са твърде силно привързани към самсара. Думата самсара означава и "колелото на раждане и смърт", и "семеен кръг". Идеята е, че дадена душа е привързана към раж­дането и смъртта чрез привързаността си към се­мейството. Да си привързан към семейството означа­ва да си привързан към форми от мъртва материя, на­подобяващи личности. По този начин привличането, ко­ето душата трябва да изпитва към Върховната Лич­ност, се обърква в това, което Ведите наричат праджатанту или веригата на поколенията: мъртвите ни прадеди, живите ни роднини и бъдещите ни потомци. И все пак за човек с ведическо знание тази праджатанту може да действа като връзка между човечеството, по­лубоговете и Върховната Личност. Душите, които се появяват в поколенията, са родени от Брахма от лотосовия пъп на Бог Вишну, бащата, даващ семето на всички видове живот.
Чрез праджатанту ритуализмът, описан във Ведите, насочва материално привързаната душа към пътя на завръщането при Вишну. С други думи ведическият ритуализъм използва семейната привързаност за по-висше предназначение от простото животинско разм­ножаване и отглеждане на поколение.
Това предназначение има две страни. Обръщайки се към цар Юдхиштира в Шримад-Бхагаватам (Песен сед­ма, глава 15: "Наставления към цивилизованите човешки същества"), Нарада Муни казва, че едната страна на ведическото предназначение е правритти или питри-яна, което донася материално благоденствие. Хората, които удовлетворяват полубоговете с огнени жер­твоприношения питри-яна, при смъртта си се издигат в небесните измерения на Дхума, Ратри, Кришна- пакша, Дакшинам и Сома. Тук заедно със своите праде­ди те живеят живот на райски сетивни наслаждения, който продължава хиляди земни години. В същото вре­ме полубоговете благославят раждането на благочес­тиви души, чиято небесна карма е изчерпана, в семейс­тва на земята. Тези души получават човешки тела, за да натрупат сукрита (благочестиви дела), които в следващия им живот да ги върнат в рая.
Тази "търговия" между земята и рая по пътя на пра-джатанту удостоява човешкото общество с огромно разнообразие от желани материални неща. Но понеже по своята същност човекът е духовна личност, той не може да бъде удовлетворен само от материално благо­денствие. Той пожелава и езотерично знание за висшия смисъл на жертвоприношението, което Нарада нарича нивритти или дева-яна.
Човекът, който се стреми да следва пътя на дева-яна, потегля в търсене на изначалния източник на пра-джатанту. Неговото жертвоприношение приема формата на мистична йога, а не ритуализъм карма-канда, защото вече не се интересува да спечели материално благополучие за себе си и човешкото общество, а да по­лучи освобождение от раждането и смъртта. Чрез натрупването на мистични сили душата се издига към пътя на дева-яна, отвъд измеренията на Сома. След като преминава през областите на родоначалниците (Махарлока) и великите мъдреци (Джаналока и Таполока), той най-накрая влиза в Брахмалока, от където са произлезли поколенията на хората и полубоговете. Там той живее милиони, милиони години, докато краят на космическото проявление наближи. Отказвайки се от своята връзка с грубата Вселена, той се оттегля във финото съзнание за Аз-а като битие, различно от ма­терията. Оттам той се оттегля по-нататък в при­чинното съзнание за Аз-а, притежаващо творческа сила над материалното проявление. И накрая постига чистото състояние на знание, че Пуруша, Маха-Вишну е източникът на неговата самоличност. Тази степен на осъзнаване на Параматма (Свръхдушата) е по-вис­ша от единство с безличностния Брахман. Но тъй като това е мистичен процес, лишен от преданост, осъзнаването на Свръхдушата не води до любовна вза­имност с Върховната Личност.
Така дори след като се премине през дева-яна, ако душата не се отдаде в любов на Кришна, няма да постигне окончателно освобождение. С вдишването Си Маха- Вишну завършва един космически цикъл, а с издишване­то Си започва следващия. Върху повърхността на при­чинния океан Той полага безброй нови златни яйца. Същите души, които по непредания, мистичен метод са проследили своя произход назад до Вишну, Върховния Баща, сега попадат в плен на проявяваното от Него ба-худха (разнообразие). Те влизат отново в процеса на сътворяване като Брахми, велики мъдреци, родоначалници, полубогове и така нататък.
От варнашрама до пандемониум
Обожаването на разнообразни полубогове в "класическите цивилизации" (Египет, Гърция, Рим и други) отбелязва упадъка на варнашрама-дхарма в целия свят. В онези времена цивилизованите хора разбирали човешкия прогрес като развитие на проявлението на доброто. Добрата карма дава добра съдба; затова и ве­ликите градове на древния свят били прословути със своите богатства. Но от обществото варнашрама-дхарма се очаква да предлага това богатство обратно за удовлетворението на Дхарма-варман в един непрекъснат цикъл на жертвоприношение. Колкото повече се получава по милостта на Бога, толкова повече трябва да Му се поднася, за да може да се получава още повече милост.
Милостта на Дхарма-варман е двойна. Най-напред, Той дарява поднасящия жертвоприношение с даиви-сампада или съвършена добродетелност. Така добрите качества на полубоговете се проявяват в тялото на поднасящия жертвоприношение; в доброто той става едно с Бога. На второ място, чрез посредничеството на полубоговете, Бог дарява материално благоденствие.
Така полубоговете са удовлетворени, когато Върхов­ната Личност е удовлетворена, а удовлетворението на Върховната Личност зависи от чистотата на жерт­воприношението. Жертвоприношението е чисто, когато поднасящият го е добродетелен: той трябва да е установен в истината на своята духовна самоличност като слуга на Кришна, строго аскетичен при изпълне­нието на своите жертвени задължения, със сърце, пре­чистено от алчност и желание за материални възнаграждения за поднесената ягя.
Както научаваме от живота на святи ведически царе като Притху, Антардхана и Набхи, такава безукорна добродетелност и чистота лесно се поддържа от поднасящия жертвоприношение, който има шраддха (вяра) и бхакти (преданост). Вярата и предаността привличат върховно добродетелния и чист Господ Кришна, който влиза в тялото на изпълняващия жерт­воприношение, за да е сигурно, че всички негови мисли и действия ще са свободни от материално замърсяване. Така вярата и предаността осигуряват добродетелност, добродетелността осигурява чистота, чистотатa осигурява удовлетворението на Върховната Лич­ност, а удовлетворението на Върховната Личност осигурява нарастването и на общественото благоденствие, и на даиви-сампадата, с които човек става достоен да бъде в постоянна връзка с Абсолютната Истина.
Жертвоприношения, изпълнявани без вяра и преда­ност, насочени само към материалното развитие на обществото, са нечисти (вж. Шримад-Бхагаватам 7.7.40). Макар полубоговете да даряват благоденствие даже и на нечистия изпълнител на жертвоприношения, поради липса на даиви-сампада обожаващият полубоговете си остава здраво омотан в какавидата на материалния ум и сетива. И така, небесните благословии за огромни богатства, пленителни жени, разкош, удобст­ва и върховно величие просто възбуждат ума и сетива­та му. Както Господ Кришна обяснява във втората глава на Бхагавад-гита, умът на човека, възбуден от сетивните обекти, се разклонява (баху-шакха). Той губи решимостта си да култивира добродетелите, кои­то са благоприятни за душата. Вместо това, той се поддава на навиците на падението и сетивното нас­лаждение. Тази деградация предвещава края на класи­ческия период на човешката цивилизация.
В Своите наставления към Уддхава (Шримад-Бхага­ватам, Единадесета песен, глава 10) Кришна казва, че онези, които обожават полубоговете, описват Върховната Личност като бахудха, т.е. разнообразно проявен като кала (времето), атма (индивидуалната душа), агама (знание от свещените писания), лока (Вселената), свабхава (собствените естествени наклонности на даден човек) и дхарма (религиозните церемонии). Но поради силната си склонност към сетивно наслаждение те забравят, че Той е единственият наслаждаващ се на жертвоприношението. Собствените им опити да се наслаждават на резултатите от жертвоприношение­то обаче са изпълнени с множество препятствия. Всич­ко, постигнато от тях, е ограбено от времето. Изос­тавяйки добродетелността, обожаващите полубогове­те изпадат в нерелигиозност в името на религията. Техните ритуали се замърсяват от избиване на живот­ни и обожаване на духове - симптомите на проявление­то на невежеството.
Когато проявлението на невежеството започне да преобладава, полубоговете се отдалечават от човешки­те дела. Праджатанту - връзката между небесата и земята - се затваря. Вместо на земята да слизат и да се раждат благочестиви, религиозни души, за да се изди­гат отново, раждат се демони, които плячкосват нат­рупаните богатства на обществото. Когато светът се изпълва с демони, целият образ и подобие на ведическата култура достига своя край. Това е положението на човечеството днес. Шрила Прабхупада нарича това положение на нещата пандемониум - всеобща врява и безпорядък, причинени от демоните.
Нашата дума "демон" произлиза от старогръцката daimon, която означавала неизвестно свръхестествено същество (т.е. различно от известните богове като Зевс и Атина). Затова Шрила Прабхупада е избрал най-уместните думи, понеже събитията в днешното общество се подбуждат от неуправляеми, ирационални сили. В гръцката философия ирационалното състояние на ума, предизвикано от неизвестен daimon, се смятало за лудост. Според ведическите свещени писания се­гашната епоха, наречена Кали-юга, е времето, когато демонични същества, предвождани от Кали (олицетво­рението на раздорите), изцяло превземат обществото и го подлудяват.
В Кали-юга четирите съсловия - интелектуалци, ад­министратори, земеделци/търговци и работници - са пристрастени към четирите греховни навици, споме­нати по-горе. От четирите добродетели единствено стремежът към истината все още се бори срещу вълни­те. Например в края на двадесети век ставаме свиде­тели на силно надигащо се съмнение в "научната" дог­ма, че човекът не продължава да съществува след смъртта на тялото. Днес милиони хора търсят исти­ната за Аз-а отвъд тялото - чрез медитация, чрез трансперсонална психология, чрез спиритически сеанси и викане на духове. И въпреки всичко това тяхната фи­зическа и морална чистота се губи в безразборен секс, а тяхната аскетичност и милост се губят в ядене на месо, взимане на опиати и гордост.
Така макар съвременният човек да търси истината за себе си, необузданата му природа превръща последс­твията от тази истина - "Аз не съм това тяло, а чис­та духовна душа" - в непоносимо тежко бреме. "В мен има вълк - пише известен поет от двадесети век. - Държа този вълк в себе си, защото ми го е дала пустош­та и тази пустош не го пуска." Възможно е съвременни­ят човек, интелектуалният вълк, който вечно преслед­ва невежеството за своя произход, съдбата си и собст­вения си Аз из мрачната пустош, от време на време да провре носа си в трансцендентността... но тогава, чул отново зова на дивото, е също толкова възможно с дъл­ги скокове да хукне отново в преследване на прясно месо и невротичен анонимен секс.
Той не може да направи нищо със себе си, защото со­циалната му философия е икономически детерминизъм. Какво определя посоката на цивилизацията след сриването на варнашрама-дхарма! Икономически сили, кои­то не са нищо друго освен подтиците на колективния стомах и гениталии на обществото: гладът и сексът.
Икономическият детерминизъм заставя човека да работи, да се бори, да убива - за храна, за сексуални партньори и за спокойно, безопасно място, където да се наслаждава на коитуса. Това е Човекът-Икономика - мародер, заел мезокосмическото положение на ваишя, който убива кравите, вместо да ги закриля, и създава икономика с всякакви средства, без оглед на духовна и морална цена. С тази икономика той контролира об­щественото тяло като цяло. Човекът-Икономика нае­ма Човека-Сила, за да задвижва ръцете, и Човека-Механика, за да задвижва главата и краката. Човекът-Сила завладява света, за да открие пътища за повече иконо­мическо развитие и защитава глобалния пазар. Завла­дян от ум, работещ с точността на часовников меха­низъм, вещ както в изкуството, така и в механиката и автоматиката, Човекът-Механика развива науката, философията, индустрията и развлеченията, за да угоди на програмата за все по-високо и по-високо издигане на стандарта на сетивното наслаждение, съставена от Човека-Икономика.
Подобно на глутница вълци, глозгащи труп, докато остане само скелетът, с негодувание и нихилистична свирепост Човекът-Икономика, Човекът-Сила и Чове­кът-Механика плячкосват богатствата и на природа­та, и на обществените традиции на своите прадеди. Това е днешната програма за обществено благоденст­вие, заела мястото на жертвоприношението. Чрез ри­туали ведическото жертвоприношение придавало святост и на природата, и на традициите на прадедите като представители на йерархията от различните из­начални причини, олицетворявани от полубоговете.
Човекът-Икономика и неговите кохорти отхвърлят всичко това като "митически фантазии". Но за да оп­равдаят своята програма за обиране на ресурсите на човека и природата, те продължават да проповядват най-разнообразни каузи, излюпени от собственото им въображение: каузата на свободата, духа на нацията, властта на народа, вълната на бъдещето. Учени, поли­тически активисти, бизнес-магнати, певци и артисти се приветстват навсякъде като олицетворения на нови и нови каузи, за които се предполага, че подпома­гат напредъка на обществото, като ни освобождават от природата и традициите на прадедите. Но също като вълци Човекът-Икономика, Човекът-Сила и Човекът-Механика ("полубоговете" в идеологията на Кали-юга) стигат дотам ожесточено да се нахвърлят един срещу друг над костите на природата и цивилизация­та. Така арените на съвременната култура са просто бойни полета на воюващи идеологии. От началото до края животът на хората, родени в пандемониум, е изпълнен с адска тревожност.
Пандемониум и упадхарма
Читателят може би се пита къде в този контраст между ведическата култура и пандемониума е мястото на религии като юдео-християнството, будизма и исляма. От ведическа гледна точка те са упадхарми ("приблизителни" дхарми), които по милостта на Върховната Личност са възникнали по различно време и на различни места през същия исторически период, когато системата варнашрама из целия свят е започнала да чезне и да се превръща в пандемониум. Дадена упад­харма отвежда хората встрани от демоничното об­щество, към добродетелен живот на вяра, преклонение пред святото, състрадание към всички живи същества, целомъдрие, честност и така нататък.

И все пак, понеже всяка религия е внедрена в определено време, място и обстоятелства, с промяната на условията в мезокосмоса представите за освобождение се изменят и постепенно губят своята значимост. В Индия например будизмът придобива популярност като реакция срещу аномалиите в брахманската култура. Буда отхвърлил брахманизма на своето време заради жестоките жертвоприношения на животни, кастови предразсъдъци и духовна слепота. Но когато ведантистът Шанкара реформирал брахманската кул­тура, будизмът загубил своята привлекателност (макар че продължил да се разпространява извън Индия, в други азиатски страни). Когато обществото в юдео-християнския Запад започнало да се развива икономически и хлябът бил в изобилие, мнозина престанали да се молят за насъщния. Днес има богати християнски страни, където 90 процента от населението не виж­дат необходимост да ходят редовно на църква.
Така винаги щом хората смятат, че ползата от ре­лигиозната добродетел е освобождение от конкретна историческа структура на обществено зло, времето неизбежно променя обществените условия и довежда до упадък на религията. При това, когато хората прие­мат, че освобождението не е нищо повече от напредък в обществения комфорт, те напълно изоставят добродетелността в името на така наречения прогрес. В книгата Анатомията на душата Антъни Кени пише:
"За нашата епоха е характерно старанието добродете­лите да се заместват с технология. Искам да кажа, че се стремим винаги, когато е възможно, да използваме методи на физическо или социално инженерство, за да постигнем цели, които според предшествениците ни са били постижи­ми само чрез работа върху характера. По този начин се опитваме, доколкото е възможно, противозачатъчните средства да заемат мястото на целомъдрието, а анестези­ята да заеме мястото на силата на духа..."
Тристранните страдания
В Шримад-Бхагаватам 7.6.14 Махаджана Прахлада казва, че онези, които превръщат обществения прогрес в цел на своя живот, подлежат на три вида страдание: адхидаивика, адхятмика и адхибхаутика. Всеки един съответства на една от космическите представи, под­робно описани по-горе. Първият вид страдание се дъл­жи на това, че душата преминава под управлението на полубоговете, които са свойства на вират, макрокосмическата форма на Бога. Полубоговете ни налагат прекалена горещина, студ, суша, глад, земетресения и други природни бедствия. Вторият вид страдания се дължат на това, че душата живее в материално тяло и ум - нейния микрокосмос. Дори когато външна причи­на за нещастие няма, нашите тяло и ум ни тормозят със своите подтици, притеснения, грешки, тревоги, заблуди и други слабости. Третият вид страдание се дължи на това, че душата взаимодейства с най-различ­ни живи същества. Хората около мен, дори и тези, кои­то обичам, неизбежно представляват редовен източ­ник на проблеми. А освен човешкия вид какви ли не дру­ги твари ми предлагат множество неприятности - от ухапвания от комари до нападения на акули.
Цялото материално съществуване представлява съ­четание от тези три страдания, всяко от което е свързано с определено свойство на Космоса. Ние сме омаяни от макро-, мезо- и микрокосмоса - омая, която е отделила съзнанието ни от Кришна - и затова стра­даме. Реалността е, че Върховният носи трите свойс­тва на Космоса върху Своята личност. Вселената ни изглежда привлекателна само защото Той, всепривличащият Шри Кришна, осветява материята със сияйната красота на Своята духовна форма. Така дори нашето привличане към материята всъщност е само привлича­не към Него. Грешката ни е в това да си мислим, че енергиите на Космоса пораждат имена, форми, разно­образие и дейности, отделно и независимо от Кришна. Тази грешка ни довежда до безбожна вманиаченост и объркване в "мистериите" на Вселената, в нас самите и в обществото. Това е майа.
Тази мистерия няма край, докато просто не се отка­жем от нея и не приемем ведическото обяснение на при­чината за човешкото положение. В Трета песен от Шримад-Бхагаватам, глава 6, се казва, че когато Върховната Личност влиза в първичната материя на космическото яйце, Неговото присъствие внася форма и ред във Вселената. Трите състояния на адхидаивика, адхятмика и адхибхаутика се развиват от три свойства на Върховния. Първото е божественото свойство на собственото Му сърце, едното сърце, в което живе­ят душите в Космоса. (Казва се също, че Богът живее в сърцето на всяко живо същество, но в първия случай цялата Вселена представлява сърцето на Върховната Душа, Вишну, както виждаме от Шримад-Бхагаватам 3.5.6). В центъра на вселенското сърце лежи Върхов­ният Бог, който е силата, пораждаща всички космичес­ки явления.
Второто свойство на Върховния Бог е Неговата крия-шакти - десетте вида прана, която прави възможно всяко движение във Вселената. Третото свойство е Неговата атма-шакти - силата на съзнанието, която се разделя в телата, умовете и сетивата на висшите полубогове, средните човешки същества и низшите твари, плюс способностите и задълженията на четирите Варни.
Шактите на Бога са ачинтя, невъобразими. Затова невъобразимо е цялото проявление на космическата енергия. Ние трябва просто да поднасяме смирените си почитания на Върховната Личност като наш дълг. Единственото нещо, препречило пътя ни, е склонност­та да спекулираме.