събота, 27 ноември 2010 г.

Трансцендентален персонализъм - глава 1




Трансцендентален персонализъм


Глава Първа





Личността във времето
В тази глава са развити три предварителни условия.
1)   Съществото (самоличността или Аз-ът) е вечно лич­ностно: по своята същност аз съм личност.
2)     Вземането на решения (изборът между истина и грешка) е основно за моята личност.
3)   Онази част от мен, определена като "човек", живо съ­щество във времето, е сянката на личността, създаде­на от материална енергия.
Ние вземаме разни решения, като в съзнанието си приемаме, че даден шанс или възможност е "правилна", "по-добра" или "надеждна", а друга не е. По този начин чувстващите същества чертаят своето движение през живота. Материалните елементи обаче се дви­жат като облаците в небето. Но облаците не решават дали определена посока е "правилна", "по-добра" или "на­деждна", а друга не е. Какво може да означава един облак да направи погрешно движение? Даже в предишното из­речение да заменим думата "облак" с "компютър", въп­росът остава без отговор поне от гледна точка на ком­пютъра, понеже компютърът няма гледна точка.
Казано с други думи, дадена личност има в съзнание­то си меню от възможни ходове и волева независимост да избира от това меню ход, който при дадените обс­тоятелства интуитивно схваща като най-добър. Въп­реки че се движи, облакът не притежава съзнание, неза­висимост и интуиция. Наистина компютърът върши по-добра работа от облака в смисъл, че изглежда като да има съзнание - както се е случило през май 1997 в Ню Йорк, когато компютърът на IBM Deep Blue 2 победил гросмайстора Гари Каспаров в шахматно състезание.
(Всъщност това било само техническа победа, понеже Каспаров спечелил първата партия и напуснал играта при втората.) Един месец по-късно списанието New Scientist (стр. 28) отбеляза, че Deep Blue ...
... "не може да направи разлика между смисъла в шахмата и безсмислицата и е сляп за това какво изобщо представля­ва една позиция в шахмата или една цяла игра. ... Забравете за изкуствения интелект. Deep Blue е продукт на човешкия интелект в съвременните компютърни технологии."
Така компютърът няма гледна точка за това кое е правилно и кое - погрешно. Какъвто и избор да изглеж­да способен да направи, той всъщност е предварително обмислен от съзнателен програмист. Със свръхчовешка скорост компютърът сляпо следи схемите на предва­рително обмислените ходове, когато така му нареди съзнателният потребител. Потребителят вкарва раз­лични възможности за избор, които компютърът меха­нично обработва и довежда до логически заключения. Но само потребителят вижда тези заключения като "пра­вилни", "по-добри", "надеждни" или "погрешни"; понеже машината не вижда нищо, тя не прави преценки за стойността.
С триадата програмист-компютър-потребител можем да направим полезна аналогия, за да разберем триадата Свръхдуша-тяло-душа, представена във ведическите свещени писания. Компютърният хардуер и соф­туер работят според сложна архитектура от правила, създадени от програмисти, които предвиждат компю­търът да изпълнява определени задачи. Една от зада­чите е саморегулиране. За това са предвидени системи­те BIOS, часовникът, екранната защита и електрозах­ранването. Друга задача е обработката на команди и данни, вкарвани от потребителя. Затова са предвиде­ни процесорът, хардуерът и алгоритмичният софтуер.
Трета задача е извличането на обработени данни. За това са създадени екранът на монитора и принтерът, свързан с компютъра. По подобен начин Свръхдушата е създава системи за саморегулиране на тялото като дишане, кръвоснабдяване, имунна система, храносмилателна система, автономна нервна дейност и така нататък. И тялото, също като компютъра, е програмирано да реагира на сетивните данни и командите, вкарани от оператора, т. е. душата.
Изчислено е, че в продължение на един живот от осемдесет години човешкият мозък обработва около 10 терабайта данни - достатъчно, за да се запълнят 7 1100 000 000 000 000 дискети. Правилото тук е същото като при компютрите: "вкарваш боклук, излиза боклук" ако операторът зададе зле избрани команди, ще получи и лоши резултати. В Шримад-Бхагаватам 5.1.13-17 научаваме, че Свръхдушата програмира физическите тели за раждане и смърт, дейности, жалби, илюзия, стpax от бъдещето, щастие и нещастие, докато -  също като на компютърни оператори - на индивидуалните души им е позволено да използват тези тела според ведическите предписания (също както този, който използва компютър, следва наръчници, съставени от създателите на хардуера и софтуера). Ако операторът не  контролира тялото си според тези предписания, той нарушава природните закони и подлежи на страдания.
Понеже съвременната култура е невежа по отношение на ведическите предписания, човечеството страда от постоянен страх от бъдещето. Днес правенето на избор в живота е преизпълнено с тревоги - да продължа ли учението си, или да напусна и да започна работа? Да слушам ли покорно шефа, или да протестирам и да се боря за правата си? Да се скарам ли, или да се сдобря с Пеги и Сю? Повечето от нас се надяваме, че един ден ще можем да загърбим стреса от вземането на решения и да постигнем вътрешно състояние на покой и увере­ност. С тази цел някои мислители предполагат, че от­въд личностния Аз трябва да има някакъв "съвършен Аз". При съвършения Аз избор не се прави. Осъзнавайки, че не сме личности, ние се освобождаваме от стреса на вземането на решения. Както твърди авторът на една книга за съвременните представи за личността:
"По същество няма чувство за личностния Аз. Никой не прави нищо, няма нищо, никой не е ръководен. Вниманието е насочено към хармонична връзка с другите хора и заобикаля­щата среда; и в това състояние на ума ние действаме ес­тествено и правилно, без да осъзнаваме личните си мисли или чувства."
Това е форма на една широко разпространена философия, известна като имперсонализъм или неутрален монизъм. Тя описва най-висшето съзнание като неут­ралност, при която избор не се прави дори при извърш­ване на някаква дейност. Във върховното състояние на ума всички функции са автоматични, както при компю­търа. (Поддръжникът на механистичната теория вярва, че тъй като нищо - нито човекът, нито машината - няма душа, човек по същество функционира като ма­шина; имперсоналистът е убеден, че тъй като всичко - и човекът, и машината - участва в един неутрален монистичен абсолют, човек по същество функционира като машина.) Но имперсоналистът няма неутрално отношение към своето учение. За него имперсонализмът е правилната философия, а останалите гледни точки са погрешни, фактът, че избира определена фи­лософия, показва, че е личност, а не някаква безличностна неутралност. Ами състоянието на ума, описано по-горе, при което човек функционира "в хармония" с всичко около себе си?
Имперсоналистът казва, че то се постига, като се заглуши светското дърдорене на ума, докато в центъра  на възприятието и действието не остане само една кухина от празно съзнание. Персоналистът отвръща, че тази кухина рано или късно отново ще бъде запълнена с дърдорене, освен ако не изберем да служим на лич­ностната воля на божественото и като резултат бъдем избрани да приемем любовно Насочване. Този взаимен, споделян между индивида и Бог личностен избор, при който няма място за умствено състояние на покой, защото умът е изцяло съсредоточен върху нектарните любовни взаимоотношения с Бога, се нарича лила (трансцендентални забавления).
Аз-ът и вълните на времето
За личността мигът на решение е винаги сега. Реше­нието, което вземам в настоящето, е повлияно от миналия ми житейски опит. И това решение е насочено към онова, което се надявам да бъде едно по-добро бъде­ще. Но сърцевината на моята личност, решаващият Аз, съществува в едно непрекъснато настояще, непрестанно люляно от кала-строта - вълните на времето, плискащи се из ума. Моите спомени от миналото и мо­ите надежди и страхове за бъдещия свят проблясват върху тези вълни като искрици светлина върху повърх­ността на езеро.
Някои философи твърдят, че Аз-ът , носещ се из сегашното, е просто това, което се случва да мисля в момента, било за миналото, било за самия сегашен момент или за бъдещето. Но ако аз съм това, което мисля, тогава кой решава какво мисля? Докато пиша тези думи, мисля за пътуването с кола, на което потеглям утре към Атина, Гърция. Ако тази мисъл е всичко, кое­то аз съм точно в този миг, дали тази мисъл е решила да мисли тази мисъл? Сега промених мисълта си и мис­ля за едно пътуване до Щатите преди няколко месеца. Дали тази мисъл ме е накарала да мисля тази мисъл? Някои твърдят, че аз съм сетивните данни, които въз­приемам точно сега и че това извършва мисленето. С други думи, един вързоп възприятия (всичко, което от един миг в следващия аз чувам, усещам, виждам, вкус­вам и помирисвам - това съм аз) избира да обръща вни­мание на тази или онази идея. Но пак: точно сега аз виждам пред себе си екрана на компютъра. Дали това възприятие е избрало да вижда това възприятие? Сега се обърнах и погледнах етажерка за касети вдясно от мен. Дали тези касети налагат волята си върху моето съзнание? Очевидно не. Аз-ът , взимащ решение - личността - се различава ясно от мислите и възприятията, които избира. И понеже то е винаги различно от всичко, което времето му доставя да възприема и за ко­ето да мисли, то е вечно.
Вечното, непосредствено присъствие на собствената ми личност не е потвърдимо от сетивното възприятие така, както бих могъл да проверя съществуването на някакъв материален обект. Нито пък се подраз­бира от моите логически спекулации. Всичко, което въз­приемам и мисля, идва и си отива. Моето присъствие просто е. Моето преживяване на възприятия и мисли е определен от времето контекст, в който аз - изплъзва­щата се личност - съм "излят". Само в този контекст аз мога наистина да видя себе си и да мисля за себе си като придобиващ сили, ограничаван, трансформиран, изкривяван и наказван от бремето. Този контекст на­ричаме нашата "човешка природа".

Ограничената свободна воля
Макар човешкият контекст да не представлява лич­ността, той е неговият начин на себе-представяне. Човек се представя пред себе си и другите чрез своите възприятия, привличания, отвращения, емоции, мисли, спомени, убеждения, разговори, действия и взаимоотно­шения. Но неговият начин на себе-представяне не е са­мият той. Отново, това е сянката на личността, сформирана от биологически, психологически и общест­вени материали. Така човек невинаги предпочита да участва в собствения си начин на себе-представяне. Той често е неудовлетворен, срамува се, дори се гневи от това, което представя. И все пак, за добро или за зло, това е образът на неговия Аз. Ето я разкрита най- важната истина за нашата личност и власт да правим избор: ние сме ограничени. Нямаме свободната воля да бъдем всичко, което бихме искали да бъдем.
Може да се попита дали изобщо имаме някаква свобо­да. Дали действията, които ни изглеждат продукт на собствената ни воля, вече не са предопределени да се случат? Ако е така, тогава къде е нашата власт да правим избор? Много хора смятат, че животът е на­пълно извън техния контрол. Но това само по себе си говори за свободна воля. Как би могъл човек да усеща надвисналата над него съдба като препятствие, ако същевременно не усеща и свободната воля в себе си? Късчето свободна воля, явяващо се като неговото неу­довлетворение, показва, че колкото и да се излива в ог­раничения от времето образ на своя Аз, от това изли­ване той никога не се изпразва. Той никога не става из­цяло това, което представят неговите действия, колкото и добри или лоши да са те. Този факт е очевиден в изказването: "Не бях на себе си, когато го направих". Непривързаността започва с това осъзнаване.
Силата на волята е основна за личността, но както и другите сили, ние можем да я укрепваме или отслаб­ваме в определени граници. Като развива непривързаност, личността укрепва волята си и придобива повече контрол върху живота си. Като развива привързаност, личността отслабва волята си и губи контрол. Но сво­бодната воля не може при никакви обстоятелства да бъде угасена или всемогъща.
Матрицата или полето на дейностите
Някои съвременни философи описват човешкото съ­щество като матрица. Речниковото определение на матрица е "калъп" или "форма", в която нещо - в случая "излятата" личност - се отлива или оформя. Модерната психология определя матрицата като модел на фи­зически, емоционални и символични (т.е. умствени) преживявания за цял живот. Бхагавад-гита нарича този модел кшетра - "полето" на физическите, емоционални­те и умствените дейности на дадена личност.
Можем да сравним кшетрата с поле на силата - понятие, срещано във физическите науки. Например нав­сякъде, където тече електрически ток, той е заобико­лен от поле от магнитна сила. Това поле, представля­ващо определена структура от привличане и отблъск­ване, взаимодейства със същия поток електричество, което тече през него, за да промени траекторията му. Взаимодействието може да бъде контролирано интели­гентно. Електроинженерът знае как да улови потока и да го накара многократно да променя посоката на дви­жението си. Това поражда мощни електромагнитни вълни, които могат да пренасят информация. Тези въл­ни или излъчвани сигнали предават "световете", които преживяваме, чрез средствата на радиото и телевизията.
По подобен начин матрицата, заобикаляща потока ни съзнанието и взаимодействаща с него, е поле на мощни фактори на опита. "Фактор", това е сила, коя­то ни информира и предизвиква промяна. "Опит", това е доказателство в първо лице за съзнанието, проявява­що се като разбиране на онова, което се случва във вът­решния и външния свят. Даден "фактор на опита" огъ­ва и оформя това разбиране чрез привличане и отблъскване, като ни информира за физическите, емоционални­те и умствените светове.
Съществува и друг интересен паралел между кшетрата и модела на силовото поле. Науката ни казва, че електричеството и магнетизмът са два аспекта на една електромагнитна реалност. По подобен начин съзнанието и факторите на неговия опит са два аспекта ни една божествена реалност, Брахман. Съзнанието е дух. Факторите са материя в две категории елементи стхула (грубите елементи земя, вода, огън, въздух и етер) и сукшма (фините елементи ум, интелект и фалшиво его). Над Брахман от материя и дух се намира Парабрахман (Свръхдушата или Върховната Личност), "електротехникът", който контролира и двете.
Факторите на опита
Първият сред факторите на опита е фалшивото его силата, която държи душата привързана в материал­ното поле. Следващият е умът, който "прожектира" опита. Тази прожекция може да се разбира по два начи­на Единият е като на киноекран, върху който се появяват нереални, но завладяващи образи. Другият е като преминаване през филтриращ екран. Умът обръ­ща вниманието си към някои образи, смятайки ги за желани или опасни, но пресява други образи като неваж­ни. Тази филтрираща функция е известна още като ин­телигентност, защото чрез интелигентността разг­раничаваме важното от неважното. Например сетив­ните данни, регистрирани във формата на привлека­телна жена върху екрана на един мъжки ум, неизбежно съдържат противоречиви образи: всяко физическо тяло, независимо от естетическото удоволствие, което дос­тавя неговият външен вид, е изпълнено с несъвършенс­тва. Но щом интелигентността се отдаде на наслаждение от женската форма, тя филтрира и пренебрегва противоречивите образи. Зад тази "редакторска функ­ция" стои изборът на съзнателния Аз.
В Бхагавад-гита са изредени и допълнителни факто­ри на опита: признаците на живот, възприемащите и активните сетива, сетивните обекти, убежденията, желанието, омразата, щастието и нещастието. Поне­же всеки фактор има силата да привлича и отблъсква съзнанието, той предизвиква личността да прави из­бор. Силата на факторите да ни въздействат, да ни ка­рат да избираме, произлиза от времето.
Факторите оформят нашия човешки опит според природните закони. Наистина матрицата на опита се оформя и пре оформя живот след живот не само като човешки опит, а и като опита на 8 400 000 вида. Това постоянно преоформяне е известно като смяната на телата или прераждане. Процесът е обобщен във фра­зата пракрите крияманани Бхагавад-гита 3.27). Преведена от Шрила Прабхупада в един от неговите коментари, пракрите крияманани означава "живото същество се контролира от полубоговете според законите на материалната природа".

Колелото на съдбата
Полубоговете са личности също като нас. Те обаче притежават огромна власт и влияние във Вселената. Макар да са напълно извън нашата матрица, функцио­нално те са представени в нея чрез материалните фак­тори на нашия опит. Как точно полубоговете взаимо­действат с нас чрез тези фактори, се определя от раз­писанието на природния закон. Това разписание хората наричат съдба или орисия. Още от древни времена цивилизованите народи са се опитвали да разгадаят разписанието на съдбата си чрез астрологическите знаци, които кала-чакра или колелото на времето върти в небесата.
Според какъв природен закон полубоговете опреде­лят разписанието на нашата съдба? Според закона на трите проявления (три-гуна) на действието (карма). Всеки един ден от нашия живот подтиците да дейст­ваме ни карат да избираме какво да извършим като следваща стъпка. Подтици от всякакъв вид - усещания, идеи, емоционални настроения, места в пространството и тъй нататък - се пораждат от трите проявления на природата: добро (саттва-гуна), страст (раджо-гуна) и невежество (тамо-гуна). Според подти­ците, на които реагираме, се разбира в кое конкретно проявление на природата са нашите действия. Напри­мер действия, регулирани от свещените писания и из­пълнявани със спокоен ум, без привързаност и без да са мотивирани от материални резултати, са в проявле­нието на доброто. Действия, извършвани с големи уси­лия и от човек, стремящ се да удовлетворява желания под влиянието на фалшивото его, са в проявлението на страстта. Действия, извършвани в заблуда, пренебрег­вайки предписанията на свещените книги, с невнима­ние по отношение на греховните реакции, с насилие и нещастие, са в проявлението на невежеството.
Действията във висшето проявление (саттва-гуна) пораждат добра съдба, действията в средното проявление (раджо-гуна) - смесена съдба и действията в низ­шето проявление (тамо-гуна) - нещастна съдба. Съд­бата, която ни сполита сега, не е нищо друго, освен ре­зултат от нашите дела, извършени в предишно състо­яние на съществуване. Няма такова нещо като шанс. Това, което ни се струва случайно, всъщност е правосъ­дие, раздадено от полубоговете според закона на карма.
Проявленията на карма се движат и изменят във времето и пространството. Действие, което е добро в определено време, място и обстоятелства, може да е лошо в друго време, на друго място и при други обстоя­телства. Една съвсем проста аналогия е тази с правилата за движението по пътищата в различните страни: в Англия е "добро" да се шофира в лявата страна на пътя, но от другата страна на Ламанша е "лошо". Дали това, което правим във всеки един момент, е добро или лошо, се определя от проявленията, а не от нашите лични представи за правилно и погрешно. За едно човеш­ко същество е невъзможно правилно да прецени как тези проявления се променят от един момент в следва­щия. Но полубоговете знаят и съответно ни награжда­ват или наказват непогрешимо. Така кармата неиз­бежно дава добра, смесена или лоша съдба, независимо от това колко искрено - според собствените ни изчис­ления - се опитваме да правим само добро.
И така, да обобщим: личността е вечно същество с ограничена свобода на избор. Нейното съзнание за това какъв избор и предстои да направи се оформя от обвър­заните с времето материални явления, включващи опи­ти и преживявания, които са физически, емоционални и умствени. Явленията, които сега преживява човек, са резултати от негови минали действия. Тези реакции са изградени от полубоговете според трите проявления на действията. В съответствие с неговите минали действия сега човек има добри, средни или лоши физи­чески, емоционални и умствени преживявания. Всички тези преживявания и опит са временни.
И сред матрицата на моя опит към какво в крайна сметка се стремя аз като личност? Отговорът е сво­бода. "Каквото е светлината за очите - е казал един мъдрец, - каквото е въздухът за дробовете, каквото е любовта за сърцето, това е свободата за душата на чо­века." Всеки иска освобождение, обяснява Шрила Праб­хупада, защото това е органическото положение на душата. Органически ние сме вечни, в съвършено знание, изпълнени с щастие. Материалният опит обаче по­тиска опита на нашата изначална природа. Сега сме подчинени на времето, невежеството и нещастието, вътрешно присъщо на всички нас е да копнеем за осво­бождение от това потисничество.
Три неверни представи за свободата
Освободената личност е свободна да прави истински избор. Истинският избор е осъществим там, където има възможности за истинско удовлетворение. За съ­жаление матрицата на нашия опит не ни позволява свободен избор. Защо? Отговорът е съвсем прост: ние сме вечни, а възможностите, с които разполагаме в този свят, не са. Ние желаем да изпитваме чисто бла­женство, а възможностите, с които разполагаме в този свят, са примесени с нещастие. Изборът такъв, какъвто го познаваме сега, в рамките на матрицата на настоящия ни опит, не притежава същност. Ние из­бираме сенки - на любовта, на работата, на обществе­ния живот, на отдиха и тъй нататък - които се появяват и изчезват във времето. И все пак в пределите на нашия опит изглежда много трудно да разберем, че не притежаваме реална свобода на избора. Матрицата дори ни осигурява три представи за свободата - в доб­ро, в страст и в невежество. За съжаление те не са ре­ални.
Макар в основата си също да е погрешна, сатвическата (на доброто) представа за свободата е висша спрямо останалите. Тук личността се стреми към свобода чрез знание и морал - добродетели, които силно разширяват способността за непривързаност. Но както предупреждава Шрила Прабхупада, знанието и моралът не ни дават власт над сетивата, над очите, езика, носа, ухото и осезанието. Дори и в проявлението на доброто съзнанието си остава подчинено от всички страни на физически, емоционални и умствени явления, възникващи неконтролируемо от добрата, смесената и лошата съдба. Един учен, морален човек възприема тези явления по аналитичен, улегнал, спокоен начин. Понеже е непривързан към своите възприятия, той може да мисли себе си за освободен, факт е, че знанието и непривързаността освобождават ума от несигурност. Но ако в сигурността на своя ум той си остава привикнал към живот в затвора на светските усещания, ученият човек не е истински освободен. В Раджа Видя, глава 7,  Шрила Прабхупада обяснява:
"Доброто също представлява един вид зараза. В доброто човек осъзнава своето положение, трансценденталните въпроси и т.н., но неговото несъвършенство е там, че си мисли: "Сега вече разбрах всичко. Сега вече съм добре". Той иска да си остане тук. С други думи, човекът в проявлението на добро­то става първокласен затворник и, понеже е щастлив в зат­вора, иска да остане там."

Нашите две природи
Нашата първа природа, същността на личността пи, е вечен дух. Нашата втора природа, както Шрила Прабхупада често посочва, е навикът. Например имаме навика да се радваме или оплакваме при промяна в съдбата ни. На езика на Бхагавад-гита този навик е дван-два-моха - объркването на двойнствеността, което пленява всички същества, родени в материалния свят. В една своя лекция Шрила Прабхупада дава за пример човек, който плаче за смъртта на сина си. Кой в този свят не би плакал, ако синът му умре? Дори човек, при­тежаващ знание и морал, ще плаче при такава загуба.
„Това е навик", казва Шрила Прабхупада. Но човекът в проявлението на доброто се опитва да се отнася фило­софски към това.
В древния свят философията е означавала предимно интелектуалния метод да се разграничава духовният Аз от навиците на тялото и ума. Философите от класическата средиземноморска култура, люлката на ев­ропейската цивилизация, са знаели, че нашата първа природа може да бъде здрава или нездрава. Първата ни природа се поддържа здрава чрез развиване на добродетел. И обратното, ако човек загуби добродетелта си, първата му природа заболява.
Латинската дума virtus*, както и санскритската вир, означава "силен"; оттук добродетел* означава качеството на силен, здрав дух. В европейската култура има четири класически добродетели, най-важната от които е sophia - истинско знание за Аз-а, преминаващо отвъд времето. Останалите са безстрашие, справедли­вост и въздържание.
*Английската дума  virtue - връзката със санскритския корен е очевидна. - Б.Пр.
Във ведическата култура също има четири паралелни добродетели: честност, аскетизъм, състрадание и чистота. Те се подхранват, когато се въздържаме от невежи, греховни навици. Подхранва­нето на добродетелите подхранва и непоколебима ре­шимост или вявасая-атмика (ср. Бхагавад-гита 2.44).
Непоколебимата привързаност към истината се нарича philosophia на гръцки; от нея произлиза думата "философия". Тя е основа за непоколебимата непривързаност към материята. Преди всичко истина означава вечната истина отвъд моята временна представа за самия мен. Представата за самия мен като за баща на син е "истинска" в биологически, психологически и об­ществен смисъл - но всъщност тя не е истинска в най- висш смисъл, защото моята роля на баща е само вре­менна. За да се приеме това, се изисква непоколебима добродетел.
Докато оплаква смъртта на своя син, скръбта на един добродетелен баща се смекчава от трезво, проник­новено разбиране за по-дълбокия смисъл на тази промя­на в неговата съдба. Той знае, че онова, което полубого­вете дават и отнемат, не му принадлежи истински, за­щото вечната душа не може да притежава нищо вре­менно. Оттук за добрия човек нещастието не е истин­ски лошо. То често служи като урок, по-здравословен от този, който добрата съдба може да ни даде, понеже в така наречените добри времена сме склонни да забра­вяме, че в този свят нищо не може да бъде трайно. Както Философия, богинята на гръцката и римската мисъл, заявява в Утешението на философията от Боеций: "Но ако можеше да видиш плана на провидението, нямаше да си помислиш, че някъде има зло."
Светът е планиран така, че нещастието следва щастието. Бездетният цар Читракету почувствал възвишената благословия на провидението, когато не­говата съпруга най-накрая му родила син. Не след дълго бебето било отровено в дворцова интрига. Но мъдрецът Нарада показал на Читракету, че неговата загуба е същата печалба, която празнувал няколко дена по-рано. Синът бил и "добро", и "зло", и "приятел", и "враг", обект както на щастието, така и на нещастието на царя. Когато проумял това, Читракету наистина спечелил нещо - спечелил непривързаност.
За непривързания към материална печалба и загуба човек "да бъдеш" е много по-важно от "да станеш" (баща, например). Независимо каква добра или зла съдба идва с времето, добродетелната личност избира вечно­то битие - своята духовна същност - пред която и да е материална ситуация. От друга страна, човекът с неукрепнали добродетели е привързан към приливите и отливите на съдбата си. Той гледа на явяването и из­чезването на приятните и неприятните преживява­ния във времето като на добро или зло. Понеже е сляп за собствената си карма в колелото на съдбата, той предполага, че съдбата е сляпа случайност. Или пък предполага, че изобщо няма съдба, че успехът идва след упорит стремеж към дадена цел, а провалът е награда за леността. Във всеки случай неговият навик е да отъждествява своя Аз с матрицата, в която е излята личността му, а интересите си - с преживяванията, които открива в тази матрица. Така той - който е чист дух - става зависим от променящия се строеж на империята (пракрити). Това е неговият лош навик.
Когато човек става все no-зависим и е под контрола ни някой лош навик, за него се казва, че е пристрастен. Тази пристрастеност може да се нарече грях. Английската дума за грях "sin" е етимологически свързана с друга английска дума "sunder" - "разделям" - която пък е сродна със санскритската санутар - "далече от". Така грехът е навик, който ни откъсва далеч от нашия истински Аз. В Шримад-Бхагаватам 1.17.38 се изреждат четири основни греховни навика (адхарма чатур- видха). дюта — игра на хазарт (включително и умствените спекулации); пана - пиянство и угаждане с други упойващи средства; стрия - полови връзки извън брака и суна - избиване на животни и ядене на месо. Тези че­тири дейности привързват душата към тялото много силно, подкопават четирите добродетели и отслабват духа. Така човек става безпомощен, не може да устои на импулсите за все повече насилие и поквара, които предизвикват неморални, престъпни действия, водещи до голямо нещастие в този и бъдещи животи.
"Свободата" в проявлението на страстта
В своите лекции Шрила Прабхупада понякога превежда думата пракрити като "инструмент" или по-конкретно "инструмент за наслаждение". Инструментът е машина. Материалното тяло, в което като в капсула е затворен всеки един от нас, е безкрайно сложна маши­на, изградена от груба материя. Също като съвремен­ния автомобил, то предлага обещанието за свобода и безгрижно наслаждение.
Инструментариумът на тялото включва познавателните сетива (гянендрия: ухото, кожата, окото, носа, езика) и двигателните сетива (кармендрия: уста­та, ръката, крака, гениталиите и ректума). Всички те са отличителни черти на проявлението на страстта. Те ни приканват да се чувстваме удобно, докато слу­жат на всяко наше желание. Тези сетивни инструмен­ти обаче не са наши слуги. Те ни държат в плен. Тяхно­то така наречено служене на нашите желания формира опасни навици.
В течение на много животи сред низшите видове на­вик ни е било да насищаме своя копнеж за наслади, пус­кайки сетивата да си играят. Докато сетивата ни блуждаят, желанията се увеличават, и докато желанията се увеличават, увеличава се и нашата зависимост от сетивата. Дори у едно на пръв поглед освободено от доброто човешко същество латентните навици прека­лено много да яде, да спи и да води полов живот могат да се събудят по всяко време. Шрила Прабхупада пише:
"Освободената душа е личност, която има достатъчно знание за този материален свят и затова е непривързана към телесното схващане за живота. Но поради продължите­лен контакт с проявленията на материалната природа и невнимание в трансценденталната позиция дори и освободе­ните души понякога попадат в плен на заблуждаващата енергия."
Така знанието и моралът не са достатъчни, за да се пречупи напълно навикът за сетивно наслаждение. Как­то се казва във втората глава на Бхагавад-гита, сетивата са толкова мощни и бурни, че могат насила да от­несат ума на интелигентния човек, който се старае да CU контролира. Умът е в проявлението на доброто. Макар сетивата да са в проявлението на страстта, те са много близо до ума, защото са неговите органи за събиране на информация (слух, осезание, зрение, вкус и обоня­ние) и работа (хранене, говор, хващане, движение, полов живот и отделяне на телесни отпадъци). Сетивата могат по всяко време да бъдат възбудени от материални­те обекти и да повлекат ума на един добър човек встра­ни от паметта за вечния Аз. Тогава самият ум става фактор на времето - и най-страшен враг на душата.
В света на времето умът преследва сетивни удоволствия, които на свой ред са преследвани от старост, болесmu, смърт и повтарящи се раждания. И все пак ние по навик подхранваме неспокойния ум и сетива като фактори на нашата надежда. От този навик се paзвива страстна философия на свободата, която някои мислители наричат "инструментализъм".
"Инструменталистът" е човек, за когото "инстру­менталното табло" на ума и сетивата е единстве­ният източник на действително знание. Той вярва, че с помощта на тези инструменти човешкото същество може да намери отговора на сложните проблеми на ма­териалното съществуване. Човекът се различава от другите същества не по своите добродетели, а по слож­ността на своите проблеми. Човешките въпроси за правилно и погрешно, истина и лъжа могат да се решат само на основата на полезни факти, защото полезност­та е мярката за истината. Теориите за душата и ней­ните добродетели са безполезни в практическите дела. Затова те не отговарят на истината. Теориите тряб­ва да се преценяват не според това дали са "добри", а според техните последствия: какви резултати ни да­ват.
Страстният инструменталист използва ума и се­тивата си като сечива, за да открива и изкопава съкро­вища, заровени дълбоко в материалната природа - скрити богатства, редки удоволствия, нови източници на енергия, космически тайни - които, надява се той, ще служат на нуждите на човешката раса. Неговото схващане е перспективно, понеже вярата му е вложение за бъдещето. Така за него "да станеш", е много по-важно от това "да бъдеш".
Но какво ще стане той? Със сигурност няма да ста­не свободен. Неговото бъдеще съдържа безкрайни раж­дания и смърти, защото философията на инструментализма е просто философия на затворено в тялото съществуване. Технологията на въздухоплаването напри­мер направи за човечеството възможно да лети в небе­то. Ако в човешкото си тяло аз се убедя, че най-важни­те проблеми на живота са тези, които полетът може да реши, не заслужавам нищо по-добро от това в следващия си живот да стана птица.

„Свободата“  в проявлението на невежеството
Личността в проявлението на доброто търси свободата по-скоро като "битие", не като "ставане". Лич­ността в проявлението на страстта търси свободата по скоро като "ставане", не като "битие". Личността в проявлението на невежеството търси свободата в "не-битие" или в нихилизма. Той е ретроспективен по свои­те схващания в смисъл, че в сърцето си подхранва безкраен смут, гняв и неудовлетвореност по отношение на миналия си опит. Така той няма надежда нито за нас­тоящето, нито за бъдещето. Той избира да прекрати по нататъшното си участие в този свят, като отрича своя личен Аз. Съществуват изтощителни, изисква­щи строга дисциплина философски системи, посветени ни унищожението на Аз-а ; но в днешния западен свят мнозина опитват да го постигнат по лесния начин чрез алкохол, наркотици и самоубийство.
При това съществуват и други гневни, неудовлетво­рени нихилисти, за които не е достатъчно пасивно да угасят своето себе. Те искат да повлекат целия свят надолу със себе си. Опитват се да се освободят от проб­леми, че трябва рационално да мислят за целта на жи­вота, чрез агресивно поведение и насилие, чрез угнетяващо господство над другите. Както става ясно от примерите на известните в историята тирани като Калигула и Адолф Хитлер, да се обърнеш в сляпа омраза срещу света и да го смажеш под своя ботуш, е просто мотив за себе-унищожение. И така, дали ще поеме по пасивен или агресивен път, целта на нихилиста е да из­корени всички непоносими различия в своя живот, което означава да изкорени самия живот.
Кредо на войдизма е ех nihilo отпе ens qua ens fit - "Всяко същество, доколкото е същество, е направено от нищо". Ако моето същество е нищо, тогава нито моят Аз, който прави избор, нито самият свят на из­бора имат някакво истинско значение. За човека в про­явлението на доброто е важно винаги да избира вът­решното благосъстояние пред Въвличането във външното разнообразие. За човека в проявлението на страстта е важно да се въвлече във външното разнооб­разие - да, по-важно е дори от вътрешното благосъсто­яние. Но за човека в проявлението на невежеството всичко това не си струва усилието.
Добрите хора се стремят към освобождение от загу­бата на Аз-а заради материалното привличане. За страстните хора проблемът не е в това, че по този на­чин ще загубят себе си. Ала те се стремят към осво­бождение от проблемите, произтичащи от привличане­то към материята. Невежият човек изисква свобода, като отхвърля значението на стремежите, диктувани от доброто и страстта. Той мисли, че вечният живот и светското щастие са невъзможни, а усилието да се постигнат, е прахосване, абсурд, нищо. В Калигула френският философ Албер Камю пише:
"Наистина този наш свят, тази схема на нещата, както го наричат, е съвсем непоносим. Ето затова аз искам луна­та, или щастие, или вечен живот - може да звучи налуднича­во, но искам нещо, което не е този свят. ... Този свят няма значение; щом човек осъзнае това, той спечелва свободата си. ... И все пак знам ... единственото, от което се нуждая, е да направя невъзможното. Невъзможното!"
От една страна, Камю защитава тамастическата свобода да се отхвърли живота в този свят. Но тази свобода е отрицателна. Все едно да се отървеш от пос­тоянно главоболие, като си отсечеш главата. И така, от друга страна, Камю е бил принуден да признае, че простото отхвърляне на света не е това, което положително искаме или ни е нужно. Искаме и ни е нужна положителната свобода да направим невъзможното. А Какво е това невъзможно, "което не е този свят", кое­то не е матрицата на настоящия ни опит? Както бе обяснено по-горе, това е свободата сред възможности­те за истинско удовлетворение да се избере възмож­ността, създадена от естеството на вечното същест­вуване, пълното знание и чистото блаженство. Но по­неже тази свобода е невъзможна за този, който е в не­вежество, той я смята за налудничава.
Върховната власт
Доколкото човек е в плен на трите проявления на ма­териалната природа, истинската свобода наистина е невъзможна. Така живот след живот, след многобройни опити да намери свободата в проявленията, човек може да стане склонен да премине изцяло отвъд мате­рията. Но за да премине отвъд материята, човек трябва да премине отвъд желанието да властва над материалния свят - а именно, отвъд властта да бъде непривързан към света (добро), властта да го контро­лира (страст) и властта да го отрича (невежество). Цялата тази власт принадлежи на Бога. Материалните окови на душата са причинени от имитирането на властта на Бога, който е единственият Гунешвара - всевластният господар на три-Гуна. Невъзможно е чо­век да стане Бог. Опитът да Го имитира поставя ду­шата под влиянието на трите проявления.
Философите на невъзможното обаче са упорити. Ня­кои ще приемат, че наивно да се опитваме да станем Бог е безплодно. Но, казват те, "наивно" означава да се опитваме да станем Бог в личностен смисъл. Да, попа­даме под влиянието на проявленията заради желание­то. Но само личностите имат желания. Следователно можем да разберем Бог по-добре като единство на всич­ки същества, лишени от личностни характеристики. Божествеността е пълното отсъствие на име, форма, качество, дейност и взаимоотношения. Мистичният транс призовава властта на безличностната божест­веност и тази власт постепенно разгражда разликата между "ти" и "аз" и "това" и "онова". В най-висшата степен Аз-ът се осъзнава като Вселената, Вселената се осъзнава като Бог, а Бог се осъзнава като всяко едно живо същество. Така Единният Аз се освобождава от привличането на проявленията, които всъщност са само проявления на личностни взаимоотношения - непривързаност, контрол и отрицание. Но тогава какво става със свободата на истинския избор?
С един замах отхвърляме оковите ;
в нас нищо не се вкопчва, не се държим за нищо.
Всичко е пусто, ясно, осветява Аз-а ,
ума без да напряга;
тук мисъл, чувство, знание, въображение  не притежават стойност.
Тази будистка поема ни връща към проблема с имперсонализма. Там, където всичко е пусто, където ми­сълта, чувствата, знанието и въображението нямат стойност, не може да има същинска власт да се прави избор и така не може да има истинска свобода. И въп­реки това тази поема все пак е израз на някакъв избор. Сън-цан, поетът, е имал съзнателна цел в живота - да не се вкопчва в нищо и да няма нищо, което да се вкопчва в него. Дори в имперсонализма той не е успял да избяга от своята личностна същност - избора.
Усилието да се неутрализира Аз-ът, да се отнеме неговата активност чрез духовна сила, е противоречиво.
Духът е активен, а не пасивен.
дехендрия-прана-мано-дхийо 'ми
яд-амша-виддха прачаранти кармасу
наиваняда лаухам ивапратаптам
стханешу тад драштрападешам eти
"Както желязото има силата да гори, когато се нажежи до червено в огъня, така и тялото, сетивата, жизнената сила, умът и интелигентността, макар и само късове мате­рия, могат да извършват своите дейности, когато Върховна­та Божествена Личност им е вляла частица съзнание. Както желязото не може да гори, ако не се нагрее от огъня, така и телесните сетива не могат да действат, ако нямат благос­клонността на Върховния Брахман." (Шримад-Бхагаватам 6.16.24)
Частицата съзнание (амша), спомената тук, е душата. Тя е еманация на Върховната Личност. Следва­щата глава обяснява Върховната Личност подробно; тук е необходимо да отбележим само, че тази Върховна Личност и неговата еманация, душата, са динамичен дух. Духът се сравнява с огън, а матрицата (тялото, сетивата, жизненият дъх или прана, умът и интели­гентността) се сравнява с желязо. Когато огънят из­пълва желязото с енергия, то придобива силата да гори. По същия начин, движещият се духовен заряд активира матрицата на светския опит, както магнитното поле се активира от движещ се електрически заряд. Средст­вото, с което духът активира материята, е времето, времето е властта на Върховната Личност над Вселе­ната, както Самият Той заявява в единадесета глава на Бхагавад-гита. Фазите на вселенското време се про­явяват като проявленията на природата: създаване (страст), поддържане (добро) и унищожение (невежест­во).В Шримад-Бхагаватам 3.25.15 се обяснява как една личност може да бъде окована или освободена от трите проявления на природата:

чета кхалв ася бандхая     муктайе чатмано матам
гунешу сактам бандхая     ратам ва пумси муктайе
"Състоянието на съществуване, в което съзнанието на живото същество е привлечено от трите гуни на материалната природа, се нарича обусловено. Но когато същото това съзнание е привързано към Върховната Божествена Лич­ност, то е освободено съзнание."
Тук е дефиниран изборът, основната функция на съз­нанието на даден индивид. Имаме две възможности: да изберем да общуваме с трите проявления на природа­та, или да изберем да общуваме с Върховната Личност.
Ако изберем проявленията на природата, ние попадаме в тяхната примка (думата гуна означава "въже" - всяко проявление е въже, което привързва душата към матрицата на временния опит). Веднъж попаднала в такава примка, динамичната същност на душата, ней­ната власт да прави избор започва бързо да се променя напред-назад между материалните двойнствености: ум и материя, интелигентност и глупост, добро и зло, светлина и мрак, мъж и жена, младост и старост, бо­лест и здраве, топлина и студ, удоволствие и болка, щастие и нещастие, богатство и бедност, красота и грозота, вълнение и скука, уравновесеност и каприз, здрав разум и лудост, чест и безчестие, слава и позор, раждане и смърт, нагоре и надолу.
Докато душата продължава да прави избор между двойнственостите, кшетрата - полето на нейните материални дейности - продължава да съществува живот след живот. Изборът да се свържеш с Върховната Личност развързва възела от въжета на материалната двойнственост. Както ще видим, освобождението чрез свързване с Върховната Личност предоставя на душата неограничени възможности да прави същностен избор.